Дурник, който изглеждаше малко смутен, докосна розата с треперещи пръсти.
— Има и едно предимство, Поул — отбеляза той. — Металът е все още вътре, така че тя няма никога да увехне или да клюмне. Ще си остане такава, каквато е сега. Дори посред зима ще имаш поне едно живо цвете.
— О, Дурник! — възкликна тя и го прегърна.
Той изглеждаше малко притеснен, докато отвръщаше несръчно на прегръдката й. После каза:
— Ако наистина я харесваш, мога да ти направя още. Дори цяла градина. Не е чак толкова трудно. След като се научиш.
Изведнъж очите на леля Поул се разшириха. Все още прегърнала Дурник с една ръка, тя се обърна и погледна стъклената птичка, кацнала върху стъклената си клонка.
— Лети — каза тя и птичката разпери криле и изпърха до протегната й ръка.
Изучава известно време розата, потопи човчица в капка роса, после вдигна глава и запя. Леля Поул вдигна внимателно ръка и птичката отново застина върху стъкленото клонче. Песента й продължаваше да отеква в тишината.
— Мисля, че вече е време двамата с Гарион да си вървим — каза Белгарат. Лицето му беше разчувствано.
Но леля Поул беше прозряла нещо. Присви очи, после ги отвори широко.
— Момент, Стари вълко — каза тя и в гласа й прозвуча метална нотка. — Знаел си още от самото начало, нали?
— Какво да съм знаел, Поул? — попита невинно той.
— Че Дурник… че аз…
За първи път Гарион виждаше случай, в който леля Поул нямаше думи.
— Знаел си! — извика тя.
— Естествено. Щом Дурник се събуди, почувствах, че е различен. Изненадан съм, че ти не си го разбрала. Трябваше да поработя с него обаче.
— Защо не ми каза?
— Не си ме питала, Поул.
— Ти… аз…
Тя се овладя с огромно усилие.
— През всички тези месеци ме остави да си мисля, че съм загубила силата си, а тя си е била тук през цялото време. Остави ме да преживея всичко това?
— О, Поул. Ако се беше замислила, щеше да разбереш, че не можеш ей така да се разделиш с нея. Имаш ли я веднъж, имаш я за цял живот.
— Но нашият господар каза…
Белгарат вдигна ръка.
— Припомни си, Поул. Това, което той всъщност поиска, беше да ограничиш независимостта си в брака и да прекараш живота си, без да имаш повече сила от Дурник. Тъй като не би могъл да отнеме твоята сила, очевидно е имал предвид нещо друго.
— Ти ме остави да вярвам, че…
— Нямам контрол над мислите ти, Поул — отвърна той с най-убедителния тон, на който беше способен.
— Ти ме заблуди!
— Не, Поул — поправи я той. — Ти сама се заблуди.
После й се усмихна с обич.
— Преди да си продължила с обичайната тирада, спри и помисли за секунда. Като вземем под внимание всички факти, това не те нарани, нали? И не е ли по-прекрасно да го откриеш по този начин?
Усмивката му ставаше все по-широка.
— Можеш да го приемеш като сватбен подарък от мен, ако искаш — добави той.
Поулгара се втренчи в него за момент, очевидно с желание да му се разсърди, но той я погледна дяволито. Сблъсъкът между двамата беше доста прикрит, но очевидно този път Белгарат победи. Тъй като не беше в състояние да изпитва гняв, тя се засмя безпомощно, прегърна го нежно и каза:
— Ти си ужасен старец, татко.
— Знам — призна той. — Идваш ли, Гарион?
Щом излязоха в коридора, Белгарат избухна в смях.
— Какво толкова смешно има? — попита го Гарион.
— Чаках този момент от месеци — каза кискащият се старец. — Видя ли лицето й, когато разбра какво става? Размотаваше се наоколо с чувството, че е направила велика саможертва, и изведнъж разбра, че това е било абсолютно ненужно.
Лицето му придоби лукав израз.
— Знаеш ли, леля ти винаги е била прекалено сигурна в себе си. Може би беше добре да си мисли поне за известно време, че е обикновено човешко същество. Може да й помогне.
— Тя беше права — засмя се Гарион. — Ти наистина си ужасен старец.
Белгарат се засмя.
— Е, поне се опитвам.
Отидоха заедно в покоите на Гарион, та той да се преоблече за сватбата.
— Дядо — каза Гарион, докато сядаше, за да си събуе ботушите. — Има нещо, което отдавна се каня да те попитам. Точно преди да умре Торак извика: „Майко!“