Усмивката на Белгарат беше съвсем искрена.
— Да, Поулгара — отвърна той. — Всъщност смятам, че се справихме доста добре.
— Значи си е заслужавало, татко?
— Да, Поул, заслужаваше си.
Продължаваха да танцуват.
— Какво ти каза той? — прошепна Гарион на Се’недра.
Тя се изчерви.
— Няма значение. Може би ще ти кажа по-късно.
Отново тази дума!
Танцът свърши и в залата настъпи очакваната тишина. Се’недра отиде при баща си, целуна го по бузата и се върна.
— Е? — каза тя на Гарион.
— Какво „е“?
— О, ти си невъзможен! — засмя се тя.
После го хвана за ръка и уверено го поведе извън залата.
Беше късно, към два след полунощ. Магьосникът Белгарат беше в игриво настроение и се шляеше из пустите коридори с чаша в ръка. Беше празнувал тази вечер и сега краката не го държаха съвсем, но беше по-добре от някои други гости, които бяха заспали в несвяст къде ли не.
Спря и погледна един пазач, който хъркаше, пльоснат в локва бира. После като си тананикаше тихичко и подскачаше в танцова стъпка, белобрадият старец продължи по коридора към балната зала — беше сигурен, че там ще намери поне малко бира.
Когато минаваше покрай залата на риванските крале, забеляза, че отвътре струи светлина. Промуши глава през вратата, за да види дали има някой. Залата беше празна. Светлината идваше от Кълбото на Алдур върху меча на риванския крал.
— О — каза Белгарат на камъка, — ти ли си било?
После се отправи по пътеката към трона, като се поклащаше леко.
— Е, стари приятелю — каза той. — Виждам, че всички са си отишли и са те оставили съвсем сам.
Кълбото проблесна в знак, че го е познало.
Белгарат се отпусна тежко на ръба на подиума и отпи от бирата си.
— Изминахме дълъг път заедно, нали? — каза той свойски на Кълбото.
Кълбото не му обърна никакво внимание.
— Понякога ми се иска да не се държиш толкова сериозно. Наистина си много скучно за компания.
Старецът отпи отново. Замълча за момент, после си събу единия ботуш и самодоволно размърда пръстите си.
— Не разбираш нищо от това, което става напоследък, нали, приятелю? — попита той Кълбото. — Независимо от всичко ти си оставаш душата на един камък. Разбираш омразата, лоялността, чувството за дълг, но не можеш да разбереш по-човешките чувства като състрадание, приятелство, любов, особено пък любовта. Малко е срамно, че не разбираш, защото тъкмо тези чувства ни доведоха дотук. Те присъстваха от самото начало, но ти не си разбирало нищо, нали?
Кълбото продължаваше да не му обръща внимание, очевидно концентрирано върху нещо друго.
— Върху какво си се съсредоточило толкова? — попита любопитно старецът.
Кълбото, което светеше със син пламък, проблесна отново и синьото изведнъж премина в бледорозово, което ставаше все по-ярко и по-ярко, докато накрая премина в огненочервено.
Белгарат хвърли поглед към кралските покои, после каза разбиращо:
— О!
И избухна в смях.
Кълбото стана още по-червено.
Белгарат се засмя, обу си ботуша, изправи се несигурно на крака и каза:
— Може би разбираш повече, отколкото си мислех.
Изпи последните няколко капки, останали в чашата, и заяви:
— Наистина бих искал да остана да си поговорим за това, но ми свърши пиенето. Надявам се, че ще ме извиниш.
И тръгна към вратата.
На прага спря и погледна още веднъж пламтящото кълбо. Засмя се отново, излезе и внимателно затвори вратата.