— Оставяме много ясна следа — извика Силк на Белгарат.
— Не можем да направим нищо — отвърна старецът. — Трябва да се отдалечим още малко преди да опитаме да объркаме следите.
Пак се разнесе печален вой — този път отляво. Изглежда, идваше от по-близо. След малко зад тях се чуха тревожни викове и цвилене на коне. И диво ръмжене. По знак на Белгарат тримата спряха конете и се ослушаха. Ужасеното цвилене отекваше сред дърветата, пригласяха му псувните и уплашените крясъци на преследвачите. Отвсякъде се чу силен вой. Изглежда, гората изведнъж се беше напълнила с вълци. Хайката зад тях се разпадна, конете на надракските ловци се разбягаха във всички посоки.
Белгарат злорадо се вслушваше в отдалечаващите се звуци зад тях. Внезапно един голям вълк с изплезен език и с тъмна козина дотърча иззад дърветата, спря и клекна на задните си лапи. Жълтите му очи се взряха втренчено в тях.
— Дръж здраво юздите — нареди тихо Белгарат и потупа по врата изплашения си кон.
Вълкът не каза нищо, просто клечеше и ги наблюдаваше. Белгарат отвърна на сериозния му поглед спокойно, накрая кимна. Вълкът стана, обърна се и тръгна към гората. Спря се веднъж, погледна ги през рамо, вдигна муцуната си и нададе дълбок, отекващ вой, призоваващ останалите вълци от глутницата да се завърнат към прекъснатия лов. После изчезна, като остави след себе си само ехото на вълчия вой.
Глава 4
През следващите няколко дни яздиха на изток, като постепенно се спускаха към широка мочурлива долина. Шубраците станаха по-гъсти, а въздухът — чувствително по-влажен. Един следобед се изсипа кратък летен дъжд, придружен от силни гръмотевици. Вятърът свистеше между дърветата и късаше листа и клонки. Но после бурята премина, слънцето се показа отново и те наваксаха забавянето си. Докато яздеше, Гарион почувства странно усещане за непълнота и се улови как от време на време се оглежда за липсващите си приятели. Дългото пътуване в търсене на Кълбото беше установило в ума му някакъв модел, чувство за справедливост и неправда, и той усещаше, че това пътуване е грешка. Първо, Барак не беше с тях и отсъствието на едрия черек с огнена брада караше Гарион да се чувства несигурен. Липсваше му също и Хетар, с поглед на ястреб и специфична езда, с ризница на гърдите и със сребристосиньото знаме на върха на копието.
Беше болезнено самотен без ковача Дурник, липсваше му дори злобното препиране на Се’недра. Това, което се беше случило в Рива, ставаше все по-малко реално за него и цялата сложна церемония на годежа му с непоносимата малка принцеса започна да изчезва в паметта му като наполовина забравен сън.
Една вечер, когато конете бяха завързани за колове, вечерята беше приключила и те се бяха увили в одеялата си да спят, Гарион прозря най-важната празнота, която се беше вмъкнала в живота му. Леля Поул не беше с тях и ужасно му липсваше. От дете чувстваше, че когато леля Поул е наблизо, нищо не може да му се случи, нищо, с което тя да не е в състояние да се справи. Нейното спокойно, сигурно присъствие беше едно от нещата, към които той винаги се стремеше. Съвсем ясно, сякаш тя стоеше пред него, Гарион можеше да види лицето й, прекрасните й очи и белия кичур на челото. Внезапно осъзнатата самота го прободе като остър нож.
Струваше му се, че всичко, което правят, е грешно, понеже тя не е с тях. Естествено, Белгарат беше тук, но Гарион не беше сигурен, че дядо му ще може да се справи с някои чисто физически опасности. Имаше и други по-малко очевидни рискове, за които старият мъж не помисляше или предпочиташе да пренебрегне. Например Гарион не можеше да се обърне към него, когато е изплашен. Да бъдеш уплашен не е нещо, което излага на опасност живота ти, но е огромна пречка. Леля Поул винаги успяваше да пропъди страховете му, но сега я нямаше и Гарион беше изплашен и не можеше да го приеме. Той въздъхна, придърпа одеялата и бавно се отпусна в неспокоен сън.
След няколко дни, към пладне, стигнаха източното разклонение на Корду, широка мръснокафява река, която течеше през обрасла с храсталаци долина на юг към Яр Надрак. Светлозелени храсталаци, високи половин човешки бой, се простираха по двата бряга на реката, размътена от пролетните води. Знойният въздух над храстите бъкаше от живот. Виждаха се облаци комари и мушици.
Един навъсен лодкар ги прекара с лодката до селото на отсрещния бряг. След като стъпиха на сушата, Белгарат тихо заговори:
— Мисля, че тук трябва да сменим посоката. Нека се разделим. Ще отида да взема малко запаси, а вие двамата вървете да намерите градската кръчма. Опитайте да разберете кои пътища водят на север към земите на мориндимите. Изглежда властта е в ръцете на малореанците и те могат да ни хванат без никакво предупреждение. Не бих искал да обяснявам всяка своя стъпка на малореанските кролими, да не споменаваме и факта, че в момента се интересуват от местонахождението на Силк.