Веригите дрънчаха злокобно. Гарион, с окован глезен, се движеше тежко в дългата колона от мрачни мъже, взети на задължителна военна служба. Вървяха на юг през храсталаците по речния бряг. Всички мъже бяха стриктно претърсени за оръжие с изключение на Гарион, който поради неизвестна причина беше пропуснат. Страхуваше се до болка за меча на гърба си. Но както обикновено, никой друг не му обръщаше внимание.
Преди да напуснат селото, Гарион и Силк проведоха кратък разговор с пръсти на тайния драсниански език.
„Мога да отключа тази ключалка с нокътя на палеца си — изтъкна Силк със самоуверено размахване на пръстите си. — Щом се стъмни, и двамата ще им избягаме. Не съм сигурен, че военният живот ще ми понесе. А за теб е абсолютно неподходящо да се присъединяваш към ангаракската армия точно сега при така стеклите се обстоятелства.“
„Къде е дядо?“ — попита Гарион.
„О, предполагам, че тъкмо…“
Гарион беше притеснен и за да се разсее, започна да изучава малореанците, които ги охраняваха. Кролимът и хората му изчезнаха напред веднага щом мъжете бяха оковани — сигурно за да търсят нови селища и „доброволци“. Бяха останали само петима от охраната, за да придружат тази група на юг. Малореанците бяха някак различни от другите ангараки. Очите им имаха характерната ъгловатост, но телата им нямаха неповторимостта на западните племена. Бяха плещести и високи, но нямаха широкия гръден кош на мургите или жилестата, лека структура на надраките. Очевидно бяха силни, но нямаха грубата сила на тулите. Нещо повече, те гледаха с презрително високомерие на западните ангараки. Обръщаха се към затворниците си с кратки, лаещи команди, а когато разговаряха помежду си, диалектът им беше почти неразбираем. Бяха облечени в доспехи, покрити с груби червени туники. Гарион забеляза, че не яздеха много добре, сякаш закривените им саби и широките щитове им пречеха.
Гарион държеше главата си наведена, за да скрие, че чертите му, дори повече от тези на Силк, определено не са ангаракски. Но охраната малко се интересуваше от отделните хора: изглежда, броят им беше по-важен. Сновяха покрай колоната, брояха хората и попълваха някакви документи със загрижени, дори обезпокоени лица. Сигурно щяха да се случат доста неприятни неща, ако броят на хората не отговаряше на документите, когато стигнеха Яр Надрак.
Слаба, бледа светлина в шубрака над пътеката привлече погледа на Гарион. Голям сребристосив вълк се промъкваше през дърветата покрай колоната. Гарион бързо наведе глава, престори се, че се препъва, и се сгромоляса върху Силк.
— Дядо е там — прошепна той.
— Чак сега ли го забеляза? — изненада се Силк. — Наблюдавам го вече цял час.
Когато пътеката се отби от реката и навлезе между дърветата, Гарион почувства как в него се надига напрежение. Не беше сигурен какво се кани да направи Белгарат, но знаеше, че възможността за бягство, която предлагаше гората, беше точно това, което дядо му търсеше. Той се опита да прикрие нарастващата си нервност, но и най-слабият шум от гората го стряскаше.
Пътеката се спускаше към малко сечище, заобиколено от всички страни с високи папрати. Малореанската охрана спря колоната и позволи на затворниците да си починат. Гарион се отпусна в свежата трева до Силк и прошепна:
— Какво чака?
Дребният мъж с лице на плъх сви рамене и тихо отговори:
— Още няколко часа и ще се стъмни. Може би чака точно това.
Откъм гората някой запя. Песента звучеше цинично и фалшиво, но това очевидно забавляваше певеца. По завалените думи се разбираше, че е пиян.
Малореанците се захилиха.
— Още един патриот — засмя се един. — Идва да се присъедини към армията. Ще го хванем, щом излезе на сечището.
Певецът се появи на едър дорест кон. Носеше обикновено кафяво кожено облекло и кожено кепе, накривено на една страна. Имаше черна брада и държеше мях с вино. Полюшваше се на седлото, но когато се приближи, нещо в очите му подсказа, че не е толкова пиян. Водеше няколко мулета. Гарион се взря в него. Това беше Ярблек, надракският търговец, когото бяха срещнали на Южния път на керваните в Ктхол Мургос.
— Здравейте! — поздрави Ярблек малореанците. — Виждам, че ловът ви върви.
— Върви, върви.
Един от малореанците се ухили и премести коня си на пътеката, за да препречи пътя на Ярблек.
— Мен ли имаш предвид? — усмихна се весело Ярблек. — Не бъди глупав. Твърде зает съм, за да бъда войник.
— Срамота — отговори малореанецът.