— Наистина ли Кълбото вдига толкова шум? — попита Силк любопитно.
— Вероятно го чуват в другия край на вселената. Оставих конете ей там. — Старецът посочи една сенчеста върбова горичка на стотина метра вляво от пътя.
В нощната тишина се чу тежко дрънчене на синджири и песента на жабите секна.
— Отварят портите — каза Силк. — Не биха го направили, ако нямат сериозна причина.
— Да побързаме — каза Белгарат.
Проправиха си път през шумолящите върби, яхнаха конете и препуснаха в галоп към главния път.
— Знаят, че сме някъде тук — каза Белгарат. — Няма смисъл да се крием, трябва да бягаме.
— Момент — каза Силк и тримата спряха.
Той слезе от коня си и започна да се рови в дисагите на товарния кон. Извади нещо и отново яхна коня си.
— Да тръгваме.
Пак препуснаха по прашния път под обсипаното със звезди, безлунно небе към дебелите сенки на гората, която заобикаляше надракската столица.
— Виждаш ли ги? — извика Белгарат на Силк, който яздеше последен и поглеждаше назад през рамо.
— Мисля, че да — отвърна Силк. — На около миля са.
— Твърде близо.
— Ще се погрижа за това, щом навлезем в гората — каза уверено Силк.
Приближаваха все по-близо и по-близо да тъмната гора.
Гарион вече усещаше мириса на дърветата.
Потънаха в черните сенки и Силк рязко дръпна юздите и викна:
— Продължете напред. Ще ви настигна.
Белгарат и Гарион продължиха да яздят, като забавиха малко хода си, защото трудно различаваха пътя във вечерния мрак. След няколко минути Силк ги настигна, спря коня си и каза:
— Чуйте.
Зъбите му проблеснаха в мрака — хилеше се.
— Идват — предупреди Гарион припряно, като чу тропота на конските копита. — Няма ли да е по-добре да…
— Слушай — прошепна остро Силк.
Далеч назад чуха слисани възклицания и тежък звук от падане. Един кон изцвили и побягна нанякъде.
Силк се ухили злорадо и весело каза:
— Мисля, че можем да продължим. Ще се позабавят малко, докато намерят конете си.
— Какво направи? — попита го Гарион.
Силк сви рамене.
— Опънах едно въже напречно на пътя, на височината на гърдите на ездачите. Стар трик, но понякога старите трикове се оказват най-добри. Ще трябва да внимават отсега нататък, така че до сутринта може и да им се измъкнем.
— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.
— Накъде? — попита Силк.
— Направо на север — отвърна старецът. — Твърде много хора знаят, че сме тук, така че нека се доберем до земята на мориндимите колкото може по-скоро.
— Те ще ни следват през целия път, нали? — попита Гарион, като се обърна нервно назад.
— Едва ли — каза Белгарат. — Първо, сега ще изостанат. А не мисля, че ще рискуват да навлязат в мориндимска територия след като са загубили следите ни.
— Опасно ли е това, дядо?
— Мориндимите правят отвратителни неща на странниците, ако ги хванат.
— Ние няма ли също да сме странници? За мориндимите, имам предвид?
— Ще се погрижа за това, когато стигнем.
Продължиха да яздят. Тъмнината под дърветата беше осеяна с бледата трептяща светлина на светулките, а щурците свиреха безспирно. На развиделяване стигнаха до друго опожарено място. Белгарат дръпна юздите и се вгледа внимателно в шубраците, осеяни тук-там с изгорени дънери.
— По-добре да хапнем нещо — предложи той. — Конете се нуждаят от почивка, а ние можем да поспим малко преди да продължим. Но нека да се отбием от пътя, все пак. Вече се съмва.
Тръгнаха покрай един ручей и след стотина метра стигнаха до малко сечище, заобиколено от къпини и изгорени клони.
— Мястото изглежда подходящо — реши Белгарат.
— Не съвсем — възрази Силк и посочи един огромен камък в центъра на сечището. По него тъмнееха засъхнали грозни петна.
— За нашите цели е подходящо — отговори старецът. — Хората избягват жертвениците на Торак, а ние искаме да сме самички, нали?
Слязоха от конете и Белгарат започна да се рови за хляб и храна в дисагите. Гарион беше в странно настроение, погълнат от мисли. Беше изморен и замаян. Мина през тревата и отиде до изцапания с кървави петна жертвеник. Вгледа се внимателно. Очите му отбелязваха всеки детайл. Потъмнелият камък стоеше в средата на сечището, без да хвърля сянка в бледата утринна светлина. Беше стар жертвеник и напоследък не беше използван. Петната, попили в шуплите на скалата, бяха почернели от годините, скелетите по земята бяха почти потънали в пръстта и бяха покрити със зелен мъх. Забързан паяк се шмугна в празното око на един череп, сякаш търсеше спасение в тъмната сводеста кухина. Много от скелетите бяха счупени, виждаха се следи от малки остри зъби на горски животни, които се бяха хранили с мъртвите тела. Евтина почерняла сребърна брошка лежеше заплетена в няколко дребни кости, до нея имаше позеленяла месингова тока.