— Тогава не ги използвай — предложи Силк.
— Не съм имал подобни намерения. Обикновено заплахата от заклинанието е достатъчна, за да държи мориндимите на разстояние. Истинските сблъсъци са твърде редки.
— Мога да си го представя.
— След като стигнем там, ще се дегизираме. Има някои белези и символи, които ще накарат мориндимите да ни избягват.
— Звучи обнадеждаващо.
— Но първо трябва да се доберем дотам — подчерта старият мъж. — Да ускорим малко ход. Чака ни още дълъг път.
Той смуши коня си и го подкара в галоп.
Глава 7
Яздиха усилено през по-голямата част от седмицата, като непрекъснато се движеха на север и избягваха селищата, пръснати из надракската гора. Гарион забеляза, че нощите стават все по-кратки. Когато достигнаха предпланините на северната територия, почти през цялото денонощие бе светло. Вечерите и утрините се сливаха в няколко часа озарен от светлина здрач, после слънцето се потапяше под хоризонта, за да изгрее отново с пълна сила.
Северната територия, която отбелязваше горния край на надракската гора, представляваше верига планински върхове, които се простираха на изток и оформяха гръбнака на континента. Докато яздеха по едва забележимата пътека към седловината между два снежни върха, дърветата оредяваха все повече и накрая изчезнаха напълно. Нямаше да има повече дървета. Белгарат спря край една от последните горички и отряза пет-шест дълги фиданки.
Вятърът, който слизаше от върховете, беше хладен и носеше мириса на безконечна зима. Когато стигнаха до оголеното било, Гарион за първи път се вгледа в необятната равнина, която се простираше пред тях. Нямаше никакви дървета, а само висока трева, която се огъваше на вълни под напора на скитащия вятър. Реките течаха сякаш без посока, имаше хиляди плитки езера, пръснати безразборно, сини и искрящи под лъчите на северното слънце.
— Докъде стига? — попита Гарион тихо.
— Оттук до полярния лед — отговори Белгарат. — Неколкостотин левги.
— И тук живеят само мориндимите?
— Никой друг не иска. През по-голямата част от годината всичко е покрито със сняг и мрак. И половин година няма слънце.
Спуснаха се по скалистия склон към равнината. Откриха ниска, плитка пещера в основата на гранитна канара, която, изглежда, беше граничната линия между планините и предпланините.
— Ще спрем тук — каза Белгарат. — Трябва да направим някои приготовления, пък и конете имат нужда от почивка.
През следващите няколко дни бяха твърде заети. Белгарат се занимаваше предимно с външността им, Силк заложи капани по заешките пътеки, криволичещи през високата трева, а Гарион преброди хълмовете да търси някакви специални корени и бяло цвете със специфична миризма, които му бе показал Белгарат. Самият магьосник седеше на входа на пещерата и изработваше различни сечива от дръвчетата, които беше отсякъл. Корените, които Гарион събра, съдържаха тъмнокафяво багрилно вещество и Белгарат внимателно го втри в кожата им.
— Мориндимите са тъмнокожи — обясни той, докато боядисваше ръцете на Силк. — Малко по-тъмни от толнедранците и нийсаните. Ще се изтрие след няколко седмици, но ще трае, докато преминем тази местност.
След като потъмни кожата им, той смачка странно миришещото цвете и се получи блестяща черна течност.
— Косата на Силк е в подходящ цвят — каза той. — Ще мина някак си с моята, но тази на Гарион ще трябва да се потъмни.
Той разреди част от течността с вода и боядиса пясъчнорусата коса на Гарион в черно.
— Добре — ухили се той, като свърши. — Има достатъчно и за татуировките.
— Татуировки? — попита Гарион стреснато.
— Мориндимите се рисуват по цялото тяло.
— Ще боли ли?
— Няма да се татуираме в истинския смисъл на думата, Гарион — каза Белгарат. — Това отнема доста време. Освен това се страхувам, че леля ти ще изпадне в истерия, ако те върна при нея с рисунки по тялото. Ще имаш татуировки само докато преминем през Моринланд. После ще се измият.
Силк седеше с кръстосани крака пред пещерата и се правеше на шивач — пришиваше току-що одрани заешки кожи към дрехите им.
— Няма ли да се вмиришат след няколко дни? — попита Гарион, като сбръчка нос.
— Възможно е — призна Силк. — Но нямам време да ги суша.