По-късно, докато рисуваше внимателно татуировки върху лицата им, Белгарат обясняваше облика, който щяха да приемат.
— Гарион ще бъде търсачът — каза той.
— Какво значи това? — попита Гарион.
— Не мърдай — каза Белгарат и се намръщи. Тъкмо рисуваше под очите на Гарион линии с гарваново перо. — Търсенето е мориндимски ритуал. За младия мориндим е обичай да предприеме някакво търсене преди да заеме дадено положение в клана си. Ще носиш бяла кожена лента на главата си и това копие, което направих за теб. Не е истинско — предупреди го той, — така че не се опитвай да промушиш някого с него.
— Ще запомня.
— Ще накичим меча ти, така че да прилича на реликва или нещо подобно. Заклинателят може да се заблуди от внушението на Кълбото и да не го забележи, зависи от това колко е добър. Още нещо — на търсача е абсолютно забранено да говори при каквито и да било обстоятелства, така че си дръж устата затворена. Силк ще бъде твоят мечтател. Той ще носи бяла кожена лента на лявата си ръка. Мечтателите говорят със загадки и безсмислици през повечето време, имат склонност да изпадат в транс и истерии. — Той се вгледа в Силк. — Мислиш ли, че ще се справиш?
— Имай ми доверие — отговори Силк и се ухили.
— Не съм много сигурен — измърмори Белгарат. — Аз ще бъда заклинателят на Гарион. Ще нося жезъл с рогат череп, това ще накара повечето мориндими да ни избягват.
— Повечето? — попита Силк бързо.
— Смята се за лош навик да се спречкваш с търсач, но се случва от време на време.
Старият мъж огледа критично татуировките на Гарион.
— Добри са — каза той и се обърна към Силк с перото в ръка.
Когато приключиха с подготовката, тримата бяха неузнаваеми. Лицата им приличаха на грозни дяволски маски, а необлечените части на телата им бяха покрити със символи, изрисувани с черно мастило. Носеха направени от кожи ризи, а на вратовете им висяха огърлици от кости.
Белгарат се спусна до долината под пещерата, за да търси нещо. Не му отне много време да открие онова, от което се нуждаеше. Докато Гарион гледаше с отвращение, старият мъж оскверни един човешки гроб, изкопа един череп и внимателно го изчисти от пръстта.
— Ще ни трябват рога на елен — каза той на Гарион. — Не много големи.
Той приклекна и започна да търка черепа със сух пясък. Изглеждаше направо свирепо, облечен в кожи, с татуировки по всички видими части на тялото.
Сред високата трева имаше много избелели от времето рога, по тези места елените сменяха рогата си всяка зима. Гарион взе няколко и се върна при пещерата. Дядо му тъкмо пробиваше дупки на черепа. Той критично изучи рогата, които беше донесъл Гарион, избра един чифт и го набучи в дупките. Стържещият звук накара Гарион да настръхне.
— Как ти се струва? — попита Белгарат, като изправи рогатия череп.
— Доста уродливо. — Гарион потръпна.
— Точно това ни трябва — отвърна старецът, набучи черепа на върха на дълъг жезъл, украсен с няколко пера, и се изправи.
— Да събираме багажа и да тръгваме.
Поеха през високата до кръста трева. Слънцето полека се спускаше над хоризонта, после потъна зад него. Миризмата на суровите кожи, които Силк беше пришил към облеклото им, не беше много приятна. Гарион се опитваше да не гледа отвратителния череп, който увенчаваше жезъла на Белгарат.
— Наблюдават ни — подхвърли Силк изведнъж.
— Естествено — отговори Белгарат. — Продължавайте да яздите.
Първата им среща с мориндимите беше точно по изгрев слънце. Бяха спрели на стръмния песъчлив бряг на криволичещ поток, за да напоят конете, когато десетина ездачи, облечени в кожи и с татуирани лица, спряха на отсрещния бряг. Не говореха, но се взираха строго в отличителните белези, които Белгарат така старателно беше изрисувал. След малко обърнаха конете и си тръгнаха. После един от тях се върна в галоп — носеше вързоп, увит в лисича кожа. Спря, пусна вързопа на брега на потока и отново потегли, без да се обръща.
— Какво стана? — попита Гарион.
— Вързопът е нещо като подарък — отговори Белгарат. — Дар за дяволите, които евентуално ни придружават. Иди го вземи.
— Какво има в него?
— Разни неща. На твое място не бих го отворил. Забравяш, че не трябва да говориш.
— Няма никой наоколо — отвърна Гарион, като се озърна, за да се увери, че никой не ги наблюдава.
— Не бъди толкова сигурен — отговори старецът. — Може да са се скрили в тревата. Иди вземи подаръка и да продължим. Държаха се достатъчно учтиво, но ще са много по-щастливи, ако отведем нашите дяволи от тяхната територия.