— Дяволският дух на клана на невестулката, великият Хоржа, ми говори. Той иска да знае защо дяволът Агринжа е изпратил търсача си в земите на клана на невестулката. Той е много страшен. Има четири очи и сто и десет зъба и всяка от шестте му ръце има по осем нокътя. И се храни с коремите на мъже.
— Жалък подражател — изсумтя презрително Силк. — Дори не може да измисли както трябва собственото си видение.
Заклинателят на клана на невестулката го погледна с презрение, обърна се към Белгарат и заяви:
— Дяволският дух Хоржа предизвиква дяволския дух Агринжа. Заповядва да се махнеш или ще откъсне корема на търсача на Агринжа.
Белгарат изруга.
— Какво сега? — промърмори Силк.
— Трябва да се бия с него — отвърна Белгарат кисело. — Знаех си до какво ще ни доведе всичко това. Този с белите плитки се опитва да се прочуе. Вероятно напада всеки заклинател, който му се изпречи на пътя.
— Можеш ли да се справиш?
— След малко ще разберем.
Белгарат се свлече от седлото си и се изправи срещу мориндима.
— Предупреждавам те да стоиш настрана — прогърмя гласът му, — иначе ще дам свобода на глада на нашия дяволски дух и той ще те изяде.
С върха на жезъла си той нарисува на земята кръг, а вътре в него звезда с пет върха и застана решително в центъра на рисунката.
Заклинателят с белите плитки се засмя и също слезе от коня си. Бързо нарисува подобен символ на земята и стъпи в него.
— Ужас — измърмори Силк. — Щом символите са нарисувани, нито един от двамата не може да се откаже.
Белгарат и заклинателят с белите плитки започнаха да мърморят заклинания на език, който Гарион никога не беше чувал, и заразмахваха увенчаните с черепи жезли. Мечтателят на клана на невестулката изведнъж осъзна, че се намира в средата на неизбежна битка, като по чудо се възстанови от транса, скочи и избяга ужасен.
Като се опитваше да запази достойнство, вождът внимателно отстъпи и се отдалечи от двамата мърморещи старци.
На двайсетина метра вляво от двамата заклинатели, над един огромен камък, се появи блещукащо вълнение. Движението привлече вниманието на Гарион и той се вгледа изненадано натам. Блещукането стана по-ясно: сякаш парчета от дъгата се вляха в него като премигваха, прииждаха като вълни, като разноцветни пламъци, надигащи се от невидим огън. Докато Гарион с изумление наблюдаваше, се появи второ блещукане — надигаше се вдясно от високата трева. То също започна да привлича различни цветове. Докато се взираше първо в едното, а след това в другото, Гарион видя или си по-скоро си представи, че вижда очертания, които започват да изплуват в центъра на всяко вълнение. Отначало очертанията бяха безформени, променящи се, просто искрящи цветове, които проблясваха в блещукащия въздух. След това, очевидно достигнали определена точка, очертанията се възпламениха и две извисяващи се фигури застанаха лице в лице, като ръмжаха и се гледаха с безумна омраза. И двете бяха огромни, с необятни рамене. Кожите им бяха разноцветни, в различни нюанси, които преминаваха през тях на талази.
Фигурата, която стоеше в тревата, имаше трето око, което гледаше злобно между другите две, огромните й предни крайници завършваха с ръце със седем хищно извити нокътя. Стърчащата муцуна на съществото зейна широко, разкривайки остри като игли зъби, и то изрева оглушително. В рева му имаше омраза и хищен глад.
Другото същество стоеше превито до камъка. Имаше огромни рамене и дълги люспести ръце, които се извиваха във всички посоки като змии. Всяка от тях завършваше с широко разперена лапа с много нокти. Два чифта очи, разположени един над друг, гледаха обезумяло изпод големите вежди и муцуната, в която имаше истинска гора от зъби. Чудовището вдигна ужасното си лице и изрева, от устата му потече лигава пяна.
Дори само като се вглеждаха едно в друго, двете чудовища преживяваха мъчителна вътрешна борба. Кожите им се набръчкаха, огромни движещи се подутини се появиха на странни места по гърдите и лицата им. Гарион изпита странното чувство, че вътре в тях има нещо съвсем различно и може би дори по-лошо. Двата дявола с ръмжене напредваха един към друг, но независимо от очевидната им готовност да се бият, изглеждаха почти принудени, подтикнати насила към тази борба. Като че ли бяха обзети от ужасно двоумене. Уродливите им глави рязко се въртяха, те ту се гледаха един друг и ръмжаха, ту гледаха заклинателите, които ги контролираха. Доколкото Гарион разбираше, тази неохота идваше от дълбините на натурата на всеки дявол. Това беше поробване, чуждата заповед на някой, когото те мразеха. Веригите на заклинанието и магичната формула, с които Белгарат и мориндимът с белите плитки бяха завързали чудовищата, за тях бяха непоносима агония, която се долавяше в ръмженето им.