Белгарат ругаеше. Капчици пот се стичаха по боядисаното му лице. Магичните формули, които държаха дявола Агринжа, се сипеха от устата му. И най-малката неувереност на всяка от думите или образа, който беше сформирал в ума си, щеше да сломи властта над чудовището, което беше призовал, и то щеше да се нахвърли срещу него.
Съществата, които сякаш се опитваха да се саморазкъсат отвътре, се приближиха едно към друго и започнаха да се бият. Хапеха се и се дращеха, късаха парчета люспеста плът с ужасните си челюсти. Земята под краката им трепереше.
Изумен и уплашен, Гарион наблюдаваше дивата борба. Забеляза обаче една странна разлика. От раните на Агринжа течеше кръв, странна, тъмна кръв, тъмночерена, почти черна. Хоржа обаче не кървеше. Плътта, откъсната от предните му крайници и рамене, беше като парчета дърво. Заклинателят с белите плитки също забеляза разликата и изведнъж в очите му се появи ужас. Гласът му стана писклив и той отчаяно закрещя магически формули на Хоржа — бореше се да задържи дявола под контрола си. Движещите се подутини под кожата на Хоржа станаха по-големи, по-подвижни. Огромният дявол пусна Агринжа и се изправи. Гърдите му се надигаха, в очите му гореше надежда.
Мъжът с белите плитки се разтрепери. Магическите формули, които валяха от устата му, бяха колебливи. Изведнъж някаква почти непроизносима дума заплете езика му. Отчаяно той опита отново, после още веднъж, но се запъна и не можа да продължи.
С триумфален рев дяволът Хоржа се изправи и сякаш избухна. Парчета люспеста кожа се разхвърчаха във всички посоки, когато чудовището се освободи от илюзията, която го беше ограничила. Имаше две големи ръце и почти човешко лице, увенчано с извити рога с върхове като игли. Вместо крака имаше копита. Синкавата му кожа се разложи. То се обърна бавно и пламтящите му очи се впериха в заклинателя.
— Хоржа! — изпищя мориндимът с белите плитки. — Заповядвам ти да…
Езикът му се преплете и той с ужас загледа дявола, който се бе освободил от контрола му.
— Хоржа! Аз съм твоят господар!
Но Хоржа вече крачеше към него, огромните му копита тъпчеха тревата, стъпка по стъпка той се движеше към бившия си господар.
Мориндимът обезумя от паника, дръпна се и излезе от закрилата на кръга и звездата, нарисувани на земята.
Тогава Хоржа се усмихна с ледена усмивка, наведе се и хвана пищящия заклинател за глезените, без да обръща никакво внимание на ударите на жезъла, които се сипеха по главата и раменете му. После чудовището се изправи и мъжът увисна надолу с главата. Огромните рамене се издигнаха с ужасна сила и като се хилеше грозно, дяволът бавно и жестоко разкъса заклинателя на две.
После захвърли разкъсания труп на бившия си господар — по тревата плисна кръв — и с дивашки рев подгони останалите.
Триокият Агринжа стоеше, превит на две, и наблюдаваше унищожението на мориндима с белите плитки почти с безразличие. Когато всичко приключи, той се обърна и хвърли изпълнен с омраза поглед към Белгарат.
Старият магьосник, облян в пот, вдигна жезъла пред себе си и лицето му стана необикновено сериозно. Вътрешната борба в тялото на чудовището стана още по-силна, но постепенно волята на Белгарат надделя и втвърди очертанието. Агринжа изрева от безсилие, като дращеше във въздуха, после изведнъж престана да се движи и променя. Ужасните му крайници се отпуснаха и главата му клюмна.
— Изчезни — заповяда Белгарат почти небрежно и Агринжа мигновено изчезна.
Изведнъж Гарион се разтрепери — повдигаше му се. Той се обърна, направи крачка настрани, падна на колене и започна да повръща.
— Какво стана? — попита Силк с треперещ глас.
— Изплъзна му се — отговори Белгарат спокойно. — Мисля, че причината беше кръвта. Когато видя, че Агринжа кърви, а Хоржа не, той разбра, че е забравил нещо. Това отслаби увереността му и той загуби концентрацията си. Гарион, престани, моля те.
— Не мога — измърмори Гарион и повърна още веднъж.
— Колко дълго ще ги преследва Хоржа? — попита Силк.
— Докато слънцето залезе — каза Белгарат. — Лош следобед за клана на невестулката.
— Има ли някаква възможност да се обърне и да подгони нас?