— Няма причина да го прави. Не ние се опитвахме да го поробим. Щом стомахът на Гарион се оправи, можем да продължим. Няма да ни безпокоят повече.
Гарион залиташе и бършеше устата си.
— Добре ли си? — попита го Белгарат.
— Не съвсем — отвърна Гарион. — Но ще ми мине.
— Пийни вода и се опитай да не мислиш за това.
— Ще трябва ли да го правиш отново? — попита Силк неспокойно.
— Не — отвърна Белгарат и вдигна ръка към билото на един хълм. Там стояха няколко ездачи. — Мориндимите от областта видяха всичко. Мълвата ще се разнесе и никой няма да посмее да ни приближи. Да се качваме на конете и да продължим. Чака ни дълъг път.
През следващите няколко дни Гарион научи малко по малко всичко, което искаше да узнае за ужасната битка, на която стана свидетел.
— Очертанието е ключа към цялата работа — заключи Белгарат. — Това, което мориндимите наричат дяволски духове, не се различава кой знае колко от човешките същества. Изграждаш в съзнанието си някаква илюзия, изваждаш я от въображението си и вкарваш в нея насила духа. Колкото по-дълго успееш да го задържиш заключен в тази илюзия, толкова по-дълго той ще ти се подчинява. Ако по някаква причина въображението ти се разколебае, духът се освобождава и възвръща истинския си облик. След това губиш всякакъв контрол над него. Имам известен опит в тези неща. Преобразяването ми във вълк изостри въображението ми.
— Защо тогава Белдин каза, че не си добър заклинател? — попита любопитно Силк.
— Белдин се стреми към съвършенство — сви рамене старецът. — Според него трябва да включиш в очертанието абсолютно всичко, до последната люспа и нокът на лапите. В действителност не е така, но той има други схващания по въпроса.
— Защо не поговорим за нещо друго? — попита Гарион.
След два дни стигнаха до морето. Небето беше облачно и мръсносиво. Брегът беше чакълест — черни кръгли камъни, покрити с изсъхнали безцветни водорасли. Вълните се разбиваха в тях и се пенеха, за да се плъзнат отново назад с безконечна печална въздишка. Крясъците на морските птици се сливаха с фученето на вятъра.
— Накъде? — попита Силк.
Белгарат се огледа и отвърна:
— На север.
— Колко има още?
— Не знам. Мина доста време и не съм съвсем сигурен къде се намираме.
— Не може да се каже, че си най-добрият водач, приятелю — оплака се Силк.
— Не можеш да имаш всичко.
След два дни стигнаха до моста и Гарион се вгледа изненадано в него. Всъщност съвсем не беше това, което беше очаквал. Представляваше дълга редица от кръгли, бели, изгладени от вълните камъни, които стърчаха над тъмната вода и водеха към някакво тъмно петно на хоризонта. Вятърът духаше от север и довяваше остър хлад и мирис на полярен лед. Около камъните съскаше бяла пяна.
— Как ще минем по това? — отбеляза Силк.
— Ще изчакаме най-ниската точка на отлива — обясни Белгарат. — Тогава повечето рифове са извън водата.
— Повечето?
— Е, от време на време ще трябва да се поизмокрим. Хайде сега да махнем тези кожи от дрехите си. Хем ще си намерим работа, докато чакаме отлива, пък и започнаха да понамирисват.
Стъмни се и здрачът сякаш беше по-дълъг, отколкото преди седмица.
— Лятото свършва — отбеляза Белгарат, като оглеждаше камъните, които постепенно се подаваха в здрача от оттеглящата се вода.
— Колко още ще чакаме? — попита Силк.
— Около час.
Зачакаха. Вятърът гънеше високата трева над брега. Накрая Белгарат се изправи и кратко каза:
— Да вървим. Дръжте здраво конете. Камъните са хлъзгави, така че внимавайте как стъпвате.
Пътеката между първите два камъка не беше чак толкова лоша, но щом се отдалечиха от брега, вятърът се усили. Силните пръски на вълните ги мокреха, водата се въртеше в краката им и ги теглеше навътре. Беше леденостудена.
— Ще можем ли да минем преди прилива? — провикна се Силк.
— Не — отвърна Белгарат. — Ще изчакаме следващия отлив на върха на една от по-големите скали.
— Доста неприятно.
— Не чак толкова неприятно, колкото да плуваш.
Бяха изминали половината път, когато стана очевидно, че приливът се връща. Вълните се разбиваха в камъните по-често и една по-силна струя подкоси краката на коня на Гарион. Той задърпа юздите на уплашеното животно, докато копитата на коня не стъпиха несигурно върху лигавата повърхност на скалата.
— По-добре да потърсим място, където да спрем, дядо — изкрещя той, надвиквайки шума на вълните. — Много скоро ще сме потънали до шия.