— Още два острова — викна Белгарат. — Има един по-голям напред.
Последната част на пътя беше напълно залята и Гарион потръпна, когато стъпи в ледената вода. Пяната на разбиващите се вълни не позволяваше да се види дъното. Той се придвижваше опипом, като търсеше невидимата пътека с вкочанени крака. Огромна вълна се издигна чак до мишниците му и го повлече.
Но след малко най-лошото мина. Продължиха напред — водата стигаше само до глезените им — и след няколко минути се качиха на огромна бяла скала. Гарион отдъхна с облекчение — вече бяха в безопасност. Вятърът го смразяваше до кости, дрехите му бяха мокри, но поне не бяха във водата.
По-късно, докато седяха скупчени на завет от едната страна на скалата, Гарион погледна над бурното тъмно море към ниската неприветлива брегова линия, която се простираше пред тях. Бреговете, също като мориндимските, бяха от тъмни пясъци и невисоки хълмове, а над тях бе надвиснал огромен сив облак. Нямаше признаци на живот. В очертанията на земята се долавяше скрита заплаха.
— Това ли е? — попита Гарион с притихнал глас.
Лицето на Белгарат беше неразгадаемо. Той впери поглед в отсрещния бряг и каза:
— Да. Това е Малореа.
Втора част
Мишрак ак Тул
Глава 8
Първата грешка на кралица Ислена беше короната.
Тежеше много и й причиняваше главоболие. Решението й да я носи дойде от чувство на несигурност. Брадатите войни в тронната зала на Анхег я плашеха и тя почувства нуждата от видим символ на властта си. Сега се страхуваше да се появи без нея. С всеки изминат ден я слагаше с по-малко желание и влизаше в приемната зала с по-малка увереност.
Тъжната истина беше, че кралица Ислена изобщо не беше подготвена да управлява. До деня, в който, облечена в кралско пурпурно кадифе и със златната корона на главата, тя влезе в сводестата тронна зала на Вал Алорн, за да съобщи, че в отсъствието на съпруга си тя ще управлява кралството, Ислена не можеше да вземе най-обикновени решения като това коя рокля да облече и как да стъкми косата си. Сега всеки път, когато й се налагаше да направи избор, съдбата на череките висеше на косъм.
Войните се разтакаваха около огромното огнище, наливаха се с бира и изобщо не й помагаха. Всеки път, когато влезеше в тронната зала, разговорите спираха и мъжете проследяваха с поглед пътя й до трона с висящото знаме, но лицата им не издаваха истинските им чувства. Съвсем нелогично тя стигна до извода, че целият проблем е в брадите им. Възможно ли беше да разбере какво си мисли един мъж, обрасъл до уши в косми? Само бързата намеса на лейди Мерел, равнодушната руса съпруга на граф Трелхайм, беше спряла заповедта за всенародно обръсване.
— Не можеш да направиш това, Ислена — каза й категорично Мерел и издърпа перото от ръката на кралицата, която се канеше да подпише необмислената заповед. — Те са привързани към брадите си както малките момчета към играчките си. Не можеш да ги накараш да ги обръснат.
— Но нали съм кралица!
— Само докато те ти позволят да бъдеш такава. От уважение към Анхег приеха решението му, но само заради това. Ако нараниш гордостта им, ще ти отнемат трона.
Тази ужасна заплаха веднага сложи край на въпроса. Ислена установи, че все повече и повече разчита на съпругата на Барак, и много скоро, едната в зелено, а другата в кралски пурпур, станаха неразделни. Когато Ислена се сблъскаше с неподчинение, леденият поглед на Мерел обуздаваше неуважението, което се прокрадваше от време на време — обикновено когато мъжете прекаляваха с бирата. Мерел беше тази, която вземаше ежедневните решения за управлението на кралството. Когато Ислена седнеше на трона, Мерел с русата си плитка, вдигната на главата и като корона, стоеше изправена отстрани, но винаги в полезрението на неуверената кралица. Черек беше управляван от израженията й. Лека усмивка означаваше „да“, смръщването — „не“, едва доловимото свиване на раменете — „може би“. Системата работеше доста добре.
Но имаше един човек, когото хладният поглед на Мерел не можеше да подчини. Гродег, високият белобрад старец, първосвещеник на Белар, неизбежно искаше лична аудиенция с кралицата, а щом Мерел напуснеше съвещателната зала, Ислена беше загубена.
Въпреки призива на Анхег за всеобща мобилизация, членовете на култа на Мечката не се включваха в кампанията. Всичките им обещания да се присъединят към флотата по-късно звучаха искрено, но с времето извиненията и отлаганията им ставаха все по-красноречиви. Ислена знаеше, че зад всичко това стои Гродег. Почти всеки здрав мъж в кралството бе тръгнал с флотата, която в момента стоеше при река Алдур, готова да се присъедини към Анхег в централна Алгария. Дворцовата охрана на Вал Алорн се състоеше само от прошарен и възрастни мъже и голобради момчета и Гродег се възползваше максимално от обстоятелствата.