Проявяваше учтивост, когато ситуацията го изискваше, като се кланяше на кралицата и никога не споменаваше за предишните й връзки с култа, но предложенията му ставаха все по-настоятелни. Когато Ислена се колебаеше дали да приеме предложението по един или друг въпрос, той действаше хитро и представяше това колебание като одобрение. Малко по малко Ислена губеше контрол и Гродег с въоръжената сила на култа зад гърба си се възползваше от това. Дворецът се изпълни с членове на култа. Те се разпореждаха, размотаваха се в тронната зала и открито мърмореха, докато наблюдаваха опитите на Ислена да управлява.
— Трябва да направиш нещо, Ислена — каза строго Мерел една вечер, когато двете бяха сами в покоите на кралицата.
Косата й блестеше като меко злато на светлината на свещите, но в изражението й нямаше нищо меко.
— Какво мога да направя? — възрази кралицата и стисна ръце. — Той никога не е проявявал открито неуважение, а и решенията му, изглежда, защитават интересите на Черек.
— Нуждаеш се от помощ, Ислена — каза Мерел.
— Към кого мога да се обърна? — Кралицата на Черек почти се разплака.
Лейди Мерел приглади зелената си кадифена рокля и заяви:
— Мисля, че е време да пишеш на Порен.
— И какво да й кажа? — проплака Ислена.
Мерел посочи масичката в ъгъла, където имаше пергамент и мастило, и каза твърдо:
— Седни. И пиши каквото ти диктувам.
Граф Брадор, толнедранският посланик, определено ставаше досаден, реши кралица Лайла. Пълничката дребна кралица вървеше решително към залата, където обикновено даваше аудиенции и където посланикът я очакваше с пълна чанта документи.
Короната й беше малко накриво и токовете й тракаха силно по лъснатия дъбов под. Придворните в залата се поклониха, когато тя мина, но кралица Лайла ги пренебрегна — нещо съвсем необичайно за нея. Времето не беше подходящо за учтиви поздрави и глупави разговори. Трябваше най-после да се разбере с толнедранеца — беше го отлагала твърде дълго.
Посланикът беше мургав, с оредяваща коса и крив нос. Носеше кафява пелерина със златна украса, която показваше роднинството му с Боруните. Беше се отпуснал лениво в голям тапициран стол до прозореца на слънчевата стая, където трябваше да се срещне с кралица Лайла. Когато тя влезе, посланикът стана, поклони се изискано и учтиво промърмори:
— Ваше величество.
— Скъпи граф Брадор — каза фамилиарно кралица Лайла, като си придаде най-безпомощното и нехайно изражение, на което беше способна. — Моля, седнете. Сигурна съм, че достатъчно добре се познаваме, така че предлагам да прескочим досадните формалности.
После се отпусна на един стол и започна да си вее с ветрилото.
— Стопли се, нали?
— Летата са приятни тук в Сендария, ваше величество — отговори графът и също седна. — Между другото, дали имахте възможност да обмислите предложенията, които направих при последната ни среща?
Кралица Лайла го погледна слисано.
— Какви предложения, граф Брадор? — После се усмихна безпомощно и продължи: — Моля да ме извините, но изглежда, тези дни съм съвсем разсеяна. Има толкова много неща, за които трябва да мисля. Направо се чудя как съпругът ми успява да поддържа нещата в ред.
— Обсъждахме администрацията на пристанището в Камаар, ваше величество — напомни й графът.
— Така ли? — Кралицата го изгледа стъписано, с пълно неразбиране, като тайно се наслаждаваше на раздразнението, което премина по лицето му.
Това беше най-приятното й развлечение. Като се преструваше, че е забравила всичките предишни разговори, тя го принуждаваше да започва всеки път отначало. Знаеше, че стратегията на графа се състои в постепенно надграждане на идеята при всяка среща, така че нейната престорена разсеяност напълно проваляше плановете му.
— И какво ни доведе до тази скучна тема? — добави тя.
— Сигурно ваше величество си спомня — протестира графът с леко раздразнение. — Толнедранският търговски кораб „Звездата на Тол Хорб“ стоя закотвен седмица и половина в пристанището преди да му намерят място за разтоварване. Това забавяне ни струваше цяло състояние.