Той стана — пъстрата му копринена роба изшумоля — и отиде до близкия скрин. Извади кристална гарафа, която съдържаше тъмносиня течност, отмери внимателно малко от гъстия сироп в малка чашка и го изпи. Почти веднага го обзе упойващо спокойствие, любимият му лек започна да действа. След една-две минути почувства, че е готов да са срещне с кралицата си. Дори се усмихваше, когато излезе от работния си кабинет в мрачния коридор, който водеше към тронната зала.
Както обикновено, залата на Салмисра беше слабо осветена от лампите, които висяха на дълги сребърни синджири от тъмния таван. Евнусите все така благоговеещо коленичеха пред кралицата, но вече не й пееха възхвали. Сега всеки шум дразнеше Салмисра, така че беше по-благоразумно да се избягват всякакви песни. Кралицата змия лежеше на подобния на диван трон под извисяващата се статуя на Иса и дремеше. От време на време размърдваше люспестото си тяло със сух съскащ звук. Дори в неспокойната дрямка езикът й се стрелкаше нервно напред-назад. Сади се приближи до трона, излегна се нехайно на лъскавия каменен под и зачака. Миризмата му щеше да извести качулатата змия, която беше негова кралица, за присъствието му.
— Да, Сади? — прошепна тя най-после с глухо съскане.
— Мургите желаят съюз, кралице моя — каза Сади. — Таур Ургас иска да заплаши южната граница на толнедранците, за да принуди Ран Боруни да оттегли легионите си от тулската граница.
— Интересно — отвърна тя с безразличие. Безжизнените й очи се стрелнаха към него, люспите й зашумоляха. — Какво мислиш?
— Неутралитетът не струва нищо, божествена Салмисра — отговори Сади. — А съюз и с двете страни ще бъде доста прибързано решение.
Салмисра се обърна — пъстрата й качулка проблесна и се взря в отражението си в огледалото до трона. Короната все още се крепеше на главата й, лъскава и блестяща като люспите й. Езикът й се стрелна напред, а прозрачните й като стъкло очи се взряха в огледалото.
— Направи това, което смяташ за най-подходящо, Сади — каза тя с безгрижен тон.
— Ще се заема с въпроса, кралице моя — каза Сади и сведе лице към пода в знак, че се готви да напусне тронната зала.
— Сега нямам никаква нужда от Торак — продължи Салмисра, без да престава да се взира в огледалото. — Поулгара се погрижи за това.
— Да, кралице моя — съгласи се Сади и понечи да се изправи.
Тя се обърна към него.
— Остани малко, Сади. Самотна съм.
Сади веднага пак се отпусна върху лъскавия под.
— Понякога имам странни сънища, Сади — изсъска тя. — Много странни сънища. Изглежда, помня разни неща, такива, които са се случили, когато кръвта ми е била топла и съм била жена. Странни мисли идват в сънищата ми и странни копнежи. — Тя се взря право в очите му, качулката й блесна, изпъкналите й очи бяха неподвижни. — Била ли съм наистина жена, Сади? Всичко изглежда като обгърнато в мъгла.
— Беше трудно време, кралице моя — отговори Сади искрено. — За всички нас.
— Знаеш ли, Поулгара беше права — продължи тя със същото смразяващо съскане. — Магията ме направи безчувствена. Мисля, че така е по-добре: никакви страсти, никакви копнежи, никакви страхове.
Тя се обърна отново към огледалото.
— Можеш да си вървиш, Сади.
Той стана и тръгна към вратата.
— О, Сади.
— Да, кралице моя?
— Ако съм ти причинила някакви неприятности преди, съжалявам.
Той се вгледа в нея.
— Не много, разбира се, само малко.
После се обърна отново към отражението си.
Когато затвори вратата, Сади се разтрепери. После отиде в кабинета си и прати да повикат Айсус. Дрипавият едноок наемник изглеждаше притеснен и угрижен.
— Влез, Айсус — каза Сади спокойно.
— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен, Сади — каза Айсус нервно и се огледа, за да се увери, че са сами. — Знаеш, че в това няма нищо лично.
— Всичко е наред, Айсус — увери го Сади. — Просто си направил онова, за което ти се плаща.
— Как разбра толкова бързо? — попита Айсус с определено професионално любопитство. — Повечето хора разбират, че са отровени, едва когато е твърде късно за противоотрова.
— Отварата ти има лек остатъчен вкус на лимон — отговори Сади. — Тренирал съм да го разпознавам.