— Градът е на около две левги пред нас — извика алгарът. — Ако се приближиш още, може да те видят от стените.
— Тогава сме достатъчно близо — реши Родар. — Дай заповед да пуснат котва. Ще чакаме тук, докато се стъмни.
Барак кимна и направи знак на един моряк. Той бързо вдигна дълъг прът с малко червено знаменце на върха. Корабите зад тях забавиха ход в отговор на сигнала. Чу се скърцането на спускащите се котви, корабите спряха и бавно започнаха да се полюшват на течението.
— Това продължава да не ми харесва — мрачно измърмори Анхег. — Твърде много неща могат да се объркат в тъмното.
— Това ще важи и за тях — каза Бранд.
— Говорихме за това повече от десет пъти, Анхег — допълни Родар. — Всички се съгласихме, че това е най-добрият план.
— Никога преди не е правено — каза Анхег.
— Тъкмо в това е смисълът, нали? — отговори Варана. — Хората в града няма да го очакват.
— Сигурен ли си, че твоите хора ще могат да видят къде отиват? — обърна се Анхег към Релг.
Фанатикът внимателно опипа острието на закривения си нож и отговори:
— Това, което за вас е тъмнина, е нормална светлина за нас.
Анхег се загледа навъсено към огненото небе и обяви:
— Мразя първи да опитвам нещо ново.
Зачакаха да настъпи нощта. От крайбрежните гъсталаци птиците сънливо се обаждаха преди да заспят, а жабите подеха вечерния си концерт. Кавалерийските части бавно започнаха да се групират покрай реката. Мимбратските рицари застанаха в редици с масивните си коне, зад тях като море се струпаха алгарските конници. На южния бряг командваха Чо-Хаг и Кородулин. На северния — Хетар и Мандорален.
Ставаше все по-тъмно.
Един млад мимбратски рицар, ранен по време на нападението над колоната мурги, стоеше облегнат на перилата и гледаше замислено в здрача. Имаше черна къдрава коса и снежнобяла кожа като на младо момиче. Раменете му бяха широки, а в очите му се четеше простодушие. Изражението му обаче беше тъжно.
Чакането стана непоносимо и Се’недра трябваше да поговори с някого. Тя се облегна на перилата до младия мъж и тихо попита:
— Защо сте толкова тъжен, рицарю?
— Защото ми е забранено да участвам в сражението тази вечер заради лекото ми раняване, ваше величество — отвърна той и докосна превързаната си ръка.
Не изглеждаше изненадан от присъствието й или от факта, че го е заговорила.
— Толкова ли много мразиш ангараките, че пропуснатата възможност да ги убиваш ти причинява болка? — Във въпроса на Се’недра се долавяше лека насмешка.
— Не, милейди — отговори той. — Не изпитвам омраза към никого, независимо от кой народ е. Мъчно ми е, че ще пропусна шанса да изпробвам уменията си в състезанието.
— Състезание? Така ли го схващаш?
— Разбира се, ваше величество. Как иначе? Не изпитвам лична омраза към мъжете от Ангарак. Не бива да мразиш противника си в боя. Доста мъже са паднали от копието или меча ми при различни походи, но никога не съм мразил някой от тях. Точно обратното. Изпитвах уважение, докато се сражавахме.
— Но вие сте се мъчели да се убиете! — възкликна Се’недра, поразена от необичайното тълкуване на младежа.
— Това е част от състезанието, ваше величество. Истинският сблъсък не може да бъде решен, освен ако един от биещите се не бъде ранен или убит.
— Как се казваш, рицарю? — го попита тя.
— Беридел, син на сър Андориг, барон на Воу Ендериг.
— Човекът с ябълката?
— Същият, ваше величество.
На младежа явно му стана приятно, че е чувала за баща му и странното задължение, което му бе наложил Белгарат.
— Сега баща ми язди от дясната страна на крал Кородулин. И аз щях да съм с тях тази нощ, ако не беше това нещастие — каза той и погледна тъжно превързаната си ръка.
— Ще има и други нощи, сър Беридел — увери го тя, — и други състезания.
— Така е, ваше величество — съгласи се той.
Лицето му просветна за миг, но после той отново въздъхна и потъна в мрачните си мисли.
Се’недра се оттегли и го остави на мислите му.
— В момента не бива да говориш с никого — й каза дрезгав глас от тъмните сенки. Беше Белдин, грозният гърбушко.
— Явно той не се страхува от нищо — каза малко нервно Се’недра. Невъздържаният вълшебник винаги я изнервяше.
— Той е мимбратски аренд — изсумтя Белдин. — Не му стига умът да се страхува.