— Всички ли мъже в армията са като него?
— Не. Повечето се страхуват, но при всички случаи ще доведат атаката докрай по множество причини.
— А ти? — нямаше как да не попита тя. — Ти също ли се страхуваш?
— Моите страхове са малко по-различни — сухо отговори той.
— Като например?
— Захванали сме се с това от много време — Белгарат, Поул, близнаците и аз. Повече се притеснявам нещо да не се обърка, отколкото за личната ми безопасност.
— Какво имаш предвид под „обърка“?
— Предсказанието е много сложно и не казва всичко. Двата възможни изхода са все още абсолютно еднакво вероятни, доколкото мога да преценя. Нещо много, много дребно може да наклони везните насам или натам. Може да е нещо, което не съм догледал. От това се страхувам.
— Правим всичко, каквото можем.
— Може да се окаже недостатъчно.
— Какво друго можем да направим?
— Не знам, и това ме тревожи.
— Защо се тревожиш за нещо, срещу което не можеш да направиш нищо?
— Започваш да говориш като Белгарат. Той е склонен да омаловажава нещата и понякога да се надява само на късмета си. Аз обичам всичко да е изпипано. — Той се вгледа в тъмнината. — Стой близо до Поул тази вечер, момиче — каза той след малко. — Не се отделяй от нея. Може да попаднеш на място, където не си възнамерявала да бъдеш, но трябва да стоиш с нея, независимо какво става.
— Какво означава това?
— Не знам какво означава — сопна се раздразнено той. — Знам само че се налага да бъдете заедно, ти, тя, ковачът и онова безпризорно детенце, което сте взели с вас. Ще се случи нещо неочаквано.
— Имаш предвид нещастие? Трябва да предупредим останалите.
— Не знаем дали ще е нещастие — отговори той. — В това е проблемът. Може да е нещо необходимо, и ако е така, не трябва да се намесваме. Мисля, че разговорът стигна до задънена улица. Отиди да намериш Поулгара и остани с нея.
— Да, Белдин — каза покорно Се’недра.
Когато се показаха, звездите, вдигнаха котвите и флотата на Черек се плъзна безшумно по реката към Тул Марду. Макар че до града имаше още няколко мили, командите се подаваха с дрезгав шепот. Всички много внимаваха да не вдигат шум, докато се въоръжаваха, стягаха коланите си, проверяваха за последно доспехите си и наместваха по-здраво шлемовете на главите си.
Насред палубата Релг ръководеше религиозната служба на своите улгоси и изговаряше едва доловимо дълбоките гърлени звукове на езика им. Бледите им лица бяха натрити със сажди. Приличаха на сенки, коленичили в молитва към странния си бог.
— Те са ключът към всичко — тихо каза Родар на Поулгара, докато гледаше молитвата им. — Сигурна ли си, че Релг е подходящ за това? Понякога изглежда малко нестабилен.
— Ще се справи — отговори Поулгара. — Улгосите имат повече причини да мразят Торак от вас, алорните.
Корабите бавно минаха един широк завой и на половин миля срещу тях се извисиха крепостните стени на Тул Марду, издигнат на остров по средата на реката. На върха на стените имаше няколко факли, а отвътре се долавяха слаби отблясъци. Барак се обърна с гръб и отгърна за миг покрития фенер, като го закриваше с тяло. Светлината примигна и изчезна. Котвите бавно започнаха да потъват в тъмните води към речното дъно. Въжетата слабо проскърцваха, корабите забавиха ход и накрая спряха.
Някъде в града яростно залая куче. Чу се отваряне на врата, вик и след болезнено изквичаване лаят рязко спря.
— Не мога да уважавам човек, който рита собственото си куче — промърмори Барак.
Релг и хората му се прехвърлиха безшумно през перилата и се спуснаха по въжета в чакащите лодки.
Затаила дъх, Се’недра напрягаше очи да види нещо в тъмнината. Едва доловимата светлина на звездите й показа няколко сенки, които се отдалечаваха към града. После сенките изчезнаха. Зад тях се чу леко плясване на гребло, последва сърдито прошепнато смъмряне. Принцесата се обърна и видя приближаващата флотилия лодки, които идваха откъм закотвените отзад кораби. Върхът на атаката премина безшумно покрай кораба на Барак, следвайки Релг и неговите улгоси към укрепения островен град на тулите.
— Сигурен ли си, че са достатъчно? — прошепна Анхег на Родар.
Дебелият крал на Драсния кимна.
— От тях се иска само да ни осигурят място за слизане на брега и да удържат градските порти, след като улгосите ги отворят — тихо каза Родар. — За това има достатъчно хора.
Лек нощен ветрец набразди повърхността на реката и полюшна корабите. Неспособна да издържа повече на напрежението, Се’недра вдигна върховете на пръстите си към амулета, който Гарион й бе дал преди толкова много месеци. Както винаги се чу жуженето на разговор.