Поулгара въздъхна и каза натъжено:
— Защо винаги трябва да опожаряват всичко?
— Според мен това увеличава бъркотията — отвърна Дурник.
— Може би. Но аз съм виждала тази гледка прекалено много пъти. Винаги е една и съща. Винаги трябва да има пожар. Не желая да гледам повече това.
Тя се обърна с гръб към горящия град и бавно се отдалечи от брега.
Нощта беше безкрайна. Преди зазоряване, когато звездите по избледняващото небе започнаха да чезнат, принцеса Се’недра, замаяна от умора, се качи до върха на стръмния бряг и загледа като омагьосана как град Тул Марду умира. Цели квартали бяха обхванати от пламъци. Когато пропадаха покриви или се срутваха цели сгради, към небето се издигаше дъжд от огнени искри. Очакванията й бяха за нещо наистина вълнуващо и славно, а действителността се оказа съвсем друга и тя се чувстваше отвратена от това, което бе направила. Въпреки това вдигна ръце и докосна с пръсти амулета на шията си. Трябваше да знае какво става. Независимо колко ужасни бяха събитията в града, незнанието беше още по-лошо.
„Хубава битчица“ — чу да казва крал Анхег.
Кралят явно беше някъде много нависоко, може би на върха на градските стени.
„Нищо особено — отвърна Барак. — Гарнизонът мурги не се би лошо, но тулите ги нямаше никакви.“
„Какво направихте с тях?“ — попита крал Чо-Хаг.
„Подкарахме ги на централния площад — отвърна Барак. — Да избиват кролимите, които изхвърляхме от храма.“
Анхег се засмя доволно и попита:
„Как е Гродег?“
„Май ще оживее.“
„Позор! Като видях стърчащата от гърба му брадва, си помислих, че някой е решил един от проблемите ми вместо мен.“
„Ударен е много ниско — обясни Барак. — Гръбнакът му е счупен, но няма друг засегнат важен орган. Няма да може да ходи, но ще оживее.“
„Не можеш да разчиташ на един мург да свърши нещо както трябва“ — възмутено каза Анхег.
„Е, почти се справиха с култа към Мечката — доволно съобщи Барак. — Да са останали най-много дузина-две. Биха се много добре.“
„Затова бяха тук. Колко още има до изгрев слънце?“
„Около половин час.“
„Къде е Родар?“
„Двамата с Фулрах оглеждат складовете — отговори крал Чо-Хаг. — Мургите имат тук складове с припаси. Фулрах иска да ги конфискува.“
„Защо не изпратим някой да ги повика? — предложи Анхег. — Трябва да помислим за изтегляне. Щом се развидели, димът ще съобщи на всеки в радиус от двадесет левги какво сме направили тук. Флотата трябва да отплава, а до крепостите има много път.“
„За колко време ще стигнеш до Източно море?“ — попита Чо-Хаг.
„Два дни — отвърна Анхег. — Корабите се движат доста бързо по течението. Ще ви отнеме поне седмица да се върнете обратно в крепостите с вашата армия, нали?“
„Може би — каза Чо-Хаг. — Пехотата не може да се движи много бързо. Ето го Брендиг! Ще го изпратя да доведе Родар. Полковник Брендиг, вижте къде е Родар и му кажете да дойде при нас“ — извика той на сендара.
„Какво е това?“ — внезапно попита Барак.
„Кое?“ — не разбра Анхег.
„Май видях нещо ей там, на юг, на върха на хълма.“
„Нищо не виждам.“
„Нещо помръдна.“
„Може би е разузнавач на мургите — засмя се Анхег. — Няма как да запазим за дълго в тайна случилото се.“
„Ето го пак!“ — каза Барак.
„И аз го видях“ — съгласи се крал Чо-Хаг.
Настана продължително мълчание. Небето едва доловимо просветляваше. Се’недра затаи дъх.
„Белар! — изруга потресен Анхег. — Те са безброй!“
„Лелдорин! — изкрещя Барак. — Брендиг отиде да намери Родар. Иди да ги търсиш и им кажи веднага да се качат тук! Равнината е пълна с мурги.“
Глава 16
— Лейди Поулгара! — извика Се’недра. — Лейди Поулгара!
— Какво има, Се’недра? — дойде от тъмнината гласът Поулгара.
— Барак и Анхег са на стените на града — каза принцесата уплашено. — Току-що видяха мургска армия да се приближава от юг.
Поулгара излезе на светлината на огъня, прегърнала сънения Задача, и попита:
— Къде е Белдин?
— Не съм го виждала от снощи.
Поулгара вдигна лице и затвори очи. След минута се чу шум от крила и големият ястреб кацна на пясъка край нея.
— Как се промъкнаха покрай теб, вуйчо? — попита го Поулгара, щом той придоби естествения си вид.