— С тях има кролими — измърмори той и забълва ругатни. — Усетили са, че ги наблюдавам, и войските са се движили само през нощта. Кролимите са ги прикривали.
— Къде се крият през деня?
— В тулските села очевидно. Има няколко селища наоколо. Не ми мина през ума да им обърна внимание.
Белдин поде отново ругатните си, като се обвиняваше безжалостно, че е пропуснал придвижването на мургската армия.
— Няма никакъв смисъл да ругаеш, вуйчо — каза Поулгара хладно. — Вече е късно.
— За съжаление това не е всичко, Поул — каза магьосникът. — Има още една армия, също толкова голяма, която настъпва от север — малореанци, надраки и тули. Заклещени сме в капан.
— Колко време имаме преди да стигнат до нас? — попита Поулгара.
Белдин сви рамене:
— Не много. Мургите трябва да преминат през хълмовете, което ще им отнеме поне час. Малореанците ще бъдат тук много по-скоро.
— Върви при Родар — каза Поулгара на гърбавия магьосник. — Кажи му, че трябва да преместим флотата на Анхег веднага, преди ангараките да са докарали катапултите и да унищожат корабите.
Уродливият мъж кимна, изви се леко разпери ръце и се превърна отново в птица.
— Олбан — извика Поулгара младия риванец. — Иди да намериш сър Мандорален и лорд Хетар. Изпрати ми ги веднага.
Олбан я погледна стреснато, после се спусна към коня си.
Ковачът Дурник слезе по тревистия бряг. Лицето му беше мрачно.
— Трябва веднага да тръгнеш с момичетата, Поул — каза той. — Тук ще има битка, а бойното поле не е място за вас.
— Никъде няма да ходя, Дурник — отговори тя раздразнено. — Аз започнах всичко това и ще остана до края.
Ариана се шмугна обратно в палатката и излезе, стиснала здраво платнената чанта, в която съхраняваше лековете си.
— Лейди Поулгара — каза спокойно тя. — В битка винаги има ранени, така че трябва да отида да се подготвя.
Поулгара я стрелна с бърз поглед и каза:
— Добре. Само внимавай, не се приближавай много до бойното поле.
Тайба наметна пелерината си и каза на Ариана:
— Ще дойда с теб. Не разбирам много от лечителство, но можеш да ме научиш.
— Иди им помогни, Дурник — каза Поулгара на ковача. — След това се върни.
Дурник кимна мрачно и тръгна с двете жени по стръмния бряг.
Мандорален и Хетар пристигнаха с гръм и трясък.
— Знаете какво става, нали? — попита Поулгара.
Мандорален кимна.
— Има ли някаква възможност да си оттеглим преди вражеските сили да пристигнат?
— Никаква, милейди — отговори рицарят. — Те са твърде близо. Още повече че нашата цел беше да отворим път на черекските кораби до Източното море.
— Не исках да става така — каза Поулгара ядосано.
Регентът на Рива пристигна, придружен от генерал Варана, и двамата спряха до Мандорален и Хетар на стръмния бряг.
— Започнахме да се изтегляме от града — каза високият риванец с плътния си глас. — Повечето кораби успяха да вдигнат котва. Оставихме само няколко, за да прекосим южния канал.
— Има ли някаква възможност да прехвърлим цялата армия на единия бряг? — попита Поулгара.
Той поклати глава.
— Няма никакво време, Поулгара.
— Ще бъдем разделени от реката — изтъкна тя. — И никоя страна няма да е достатъчно силна да се бие с ангараките.
— Тактическа необходимост, уважаема лейди Поулгара — каза генерал Варана. — Трябва да отбраняваме и двата бряга, докато флотата се отдалечи.
— Мисля, че Родар подцени ангараките — каза Бранд.
— Той беше абсолютно сигурен, че и Таур Ургас, и Закат ще предпочетат да запазят армията си, и изобщо не предвиди тази възможност.
Генерал Варана скръсти мускулестите си ръце и закуца покрай брега. Изглеждаше умислен.
— Струва ми се, че започвам да разбирам предназначението на мургската колона, която унищожихме в планините — каза той.
— Какво имате предвид, ваше превъзходителство? — попита Мандорален озадачено.
— Изпробваха ни — обясни Варана. — Ангараките искаха да разберат кога ще предприемем сериозни действия. Основното правило във войната е да не се замесваш в сериозни конфликти, ако целта ти е просто да отвличаш вниманието на врага. Тази колона беше стръв и за нещастие ние са хванахме.
— Искате да кажете, че не трябваше да я нападаме? — попита Хетар.
Варана кимна унило.