— Вземи детето, Се’недра — каза тя спокойно. — В никакъв случай не се отделяй от него.
— Да, лейди Поулгара — каза Се’недра и протегна ръце към Задача.
Детето дойде при нея веднага. По сериозното му личице нямаше никакъв страх. Тя го прегърна и го притисна до гърдите си.
— Задача? — каза то и посочи приближаващия облак.
И изведнъж сред редиците на нападащата армия се извисиха странни фигури. Бяха облечени в черни роби, носеха лъскави железни маски и стискаха къси остри копия. Без дори да се замисли, един млад мимбратски рицар извади меча си от ножницата и заби острието му в една от тях. Мечът премина през нея без никакъв ефект. И в същия момент го удари съскаща мълния — сякаш кацна на върха на шлема му. Той потръпна, от цепнатините на бронята му почна да излиза дим и той направо се изпържи в нея. Конят му залитна и призрачната светлина погълна и двамата. Когато тя изчезна, конят и мъжът се сгромолясаха мъртви на земята.
Поулгара извика. Наглед не говореше толкова високо, но очевидно думите й достигнаха до последните редици на армията.
— Не докосвайте сенките — предупреди тя. — Това са илюзии на кролимите и не могат да ви наранят, освен ако не ги докоснете. Те са тук, за да привличат гръмотевиците към вас, така че стойте надалеч от тях.
— Но, госпожо — запротестира Дурник, — войските няма да могат да запазят колоните, ако трябва да избягват сенките.
— Аз ще се погрижа за тях — отговори тя мрачно. После вдигна ръце и сви юмруци. Лицето й се напрегна, тя се съсредоточи, изрече една дума и разтвори пръсти. Тревата, която се беше привела от топлия вятър, предшестващ бурята, изведнъж се обърна в обратна посока от силата на волята й. Фигурите се сбръчкаха и започнаха да се разпадат на парчета.
Когато и последната сянка изчезна, Поулгара залитна и щеше да падне, ако Дурник не беше се втурнал, за да я прихване.
— Добре ли си? — попита той загрижено.
— Добре съм — въздъхна тя. — Но това ми отне доста сили.
После се усмихна вяло и главата и изтощено се отпусна.
— Няма ли да се върнат? — попита Се’недра. — Искам да кажа, че това не навреди на истинските кролими, нали? Само на техните сенки.
— О, нарани ги, разбира се — отговори Поулгара отпаднало. — Тези кролими вече нямат сенки. Никога няма да могат пак да хвърлят сенки.
— Никога ли? — невярващо попита принцесата.
— Никога.
Към тях се присъедини Белдин — спусна се с вятъра, който развяваше перата му.
— Трябва да свършим нещо, Поулгара — измърмори той, докато приемаше човешкия си облик. — Трябва да спрем бурята, която водят от запад. Говорих с близнаците. Те въздействат върху южната страна, а ти и аз ще поемем тази.
Тя го погледна въпросително.
— Армията им се придвижва точно зад бурята — обясни той. — Няма никакъв смисъл да я задържаме сега. Това, което искам да направим, е да пробием откъм тила на армията и да я насочим срещу ангараките.
— Колко кролима въздействат върху бурята, вуйчо? — попита тя.
Той сви рамене.
— Не знам. Но я контролират със сетни усилия. Ако четиримата ги атакуваме внезапно, бурята сама ще свърши останалото.
— Защо просто не я оставим да отмине? — попита Дурник. — Войниците ни не са деца. Нямат да им стане нищо от някаква си малка вихрушка.
— Това не е само малка вихрушка, Дурник — каза Белдин язвително. В този момент нещо голямо и бяло се сгромоляса на земята на няколко крачки от тях. — Ако те ударят четири или пет зърна от този град по главата, изобщо няма да те е грижа какво става с битката.
— Големи са колкото кокоши яйца! — каза учудено Дурник.
— И вероятно ще станат още по-големи.
Белдин се обърна към Поулгара и каза:
— Дай ръка. Ще предам сигнала на Белтира и всички ще атакуваме едновременно. Приготви се.
Повечето парчета градушка потъваха в меката пръст, едно се пръсна, след като се сгромоляса със зашеметяваща сила върху близката скала. От бойното поле се чуваха удари — градушката биеше по ризниците на мимбратските рицари и по вдигнатите щитове на пехотата.
И изведнъж заедно с градушката се появи дъждовна вихрушка, кипящи потоци вода, тласкани от вятъра на яростни вълни. Не можеше да се види нищо. Не можеха да си поемат въздух. Олбан скочи и вдигна щита си, за да предпази Се’недра и Задача. Лицето му трепна, когато голямо зърно градушка го удари по рамото, но ръката, която държеше щита, не помръдна.