— Сигурен ли си в тази стратегия, Чо-Хаг? — попита обезпокоен младият арендски крал. — Традиция за мимбратските рицари е да посрещнат атака челно. Твоето предложение да щурмуваме по фланговете ме озадачава.
— Така ще убием повече мурги, Кородулин — отговори Чо-Хаг. — Когато твоите рицари започнат да щурмуват от двата фланга, ти ще изолират няколко вражески полка. И ще можем да ги смелим с настъпващата пехота.
— Струва ми се странно да върша тази работа с пехотни войски — призна Кородулин. — Изпитвам огромно недоверие към пехотата.
— Не си единствен, приятелю — каза Чо-хаг. — На мен това ми е също толкова чуждо, колкото и на теб. Въпреки това няма да е почтено от наша страна да не позволим на пехотните войски да хванат малко мурги, нали? В края на краищата те изминаха дълъг път.
Кралят на Арендия се замисли над чутото. Очевидно не беше в състояние да приеме дори и най-простия хумор.
— Не бях се замислял за това — призна накрая той. — Но трябва да се съглася, че ще е изключително егоистично от наша страна да ги лишим от участие в битката. Колко мурги мислиш, че ще им бъдат достатъчни като плячка?
— О, не знам — отговори Чо-Хаг откровено. — Може би няколко хиляди. Не бива да изглеждаме стиснати, но не трябва и да сме прекалено щедри.
Кородулин въздъхна.
— Това е деликатна работа, крал Чо-Хаг — тази тънка линия между скъперничеството и глупавата разточителност.
— Една от жертвите на царуването, Кородулин.
— Много вярно, Чо-Хаг, много вярно.
Младият крал на Арендия въздъхна отново и се съсредоточи изцяло върху проблема колко от напредващите мурги може всъщност да отпусне на пехотата.
— Мислиш ли, че по двама мурги биха задоволили пешаците?
— Звучи ми добре.
Кородулин се усмихна облекчено и заяви:
— Ами, значи ще им оставим по двама. Никога не бях делил мурги, но всъщност не е чак толкова трудно, колкото си го представях.
Крал Чо-Хаг се разсмя.
Лейди Ариана обви ръце около треперещите рамене на Лелдорин и нежно го отведе от сламеника, на който лежеше тялото на братовчед му.
— Не можеш ли да направиш нещо, Ариана? — умоляваше я той. По лицето му се стичаха сълзи. — Някаква превръзка или нещо такова?
— Това е извън възможностите ми, милорд — отговори нежно Ариана. — Споделям скръбта ви от смъртта му.
— Не изричай тази дума, Ариана. Торасин не може да е мъртъв.
— Съжалявам, милорд — каза тя простичко. — Той ни е напуснал и никой от моите лекове или умения не може да го върне.
— Поулгара може — внезапно реши Лелдорин и в очите му проблесна отчаяна надежда. — Извикай Поулгара.
— Няма кого да изпратя, милорд — каза Ариана, като се огледа в импровизираната палатка, където с Тайба се грижеха за ранените.
— Тогава аз ще отида — заяви Лелдорин, без да спира да плаче.
И изхвръкна от палатката.
Ариана въздъхна печално и придърпа одеялото над бледото лице на Торасин. После се върна при ранените, които постоянно прииждаха в палатката.
— Не се занимавайте с него, милейди — каза един крепостен селянин с жилесто лице, когато девойката се наведе над тялото на приятеля му.
Ариана го погледна въпросително.
— Той е мъртъв — обясни мъжът. — Една малореанска стрела го улучи право в гърдите.
Той сведе поглед към лицето на мъртвеца и въздъхна:
— Бедният Детон. Умря в ръцете ми. Знаете ли какви бяха последните му думи?
Ариана поклати глава.
— Каза: „Поне закусих добре“. И след това умря.
— Защо го донесе тогава, след като си знаел, че вече е мъртъв? — попита Ариана внимателно.
Жилестият крепостен селянин тъжно сви рамене.
— Не исках да го оставя да лежи в калния ров като умряло куче. През целия си живот никой не се е отнасял към него почтително. Той беше мой приятел и не исках да го оставя там като боклук. — Усмихна се горчиво. — За него това вече няма никакво значение, но поне в смъртта му да има малко достойнство.
Той тъжно потупа мъртвеца по рамото.
— Сбогом, Детон. Трябва да се върна на бойното поле.
— А ти как се казваш? — попита Ариана.
— Ламер, милейди.
— Наложително ли е участието ти в битката?