— Съмнявам се, милейди. Изстрелвах стрели по малореанците. Не се справям много добре с това, но всъщност това ми беше задачата…
— В такъв случай аз имам по-голяма нужда от теб — заяви тя. — Тук има много ранени и малко ръце, които да помагат. Независимо от грубата ти външност, усещам че имаш златно сърце. Ще ми помагаш ли?
— Какво искате да направя? — попита той.
— Тайба изварява парцали за превръзки — отговори тя. — Първо се погрижи за огъня, после отвън ще намериш една каруца с одеяла. Внеси ги вътре, Ламер. След това ще имам и други задачи за теб.
— Добре — отговори лаконично Ламер и се запъти към огъня.
— Можем ли да й помогнем? — попита Се’недра безформения Белдин.
Принцесата гледаше съсредоточено бледото безжизнено лице на Поулгара, която лежеше изтощена в ръцете на ковача.
— Остави я да спи — промърмори Белдин. — До утре ще се оправи.
— Какво й е? — попита Дурник обезпокоено.
— Изтощена е — отвърна грубо Белдин. — Не е ли очевидно?
— Само от предизвикването на бурята? Виждал съм я да прави неща, които изглеждат много по-тежки.
— Нямаш и най-малката представа какво говориш, ковачо — измърмори Белдин.
Самият той беше пребледнял.
— Когато започнеш да се месиш във времето, се докосваш до най-мощните сили на света. По-лесно бих спрял някой прилив или изкоренил планина, отколкото да предизвикам вятър.
— Но кролимите докараха тази буря — каза Дурник.
— Въздухът вече се движеше. Ако беше спокоен, щеше да е съвсем различно. Имаш ли и най-смътната представа колко много въздух трябва да движиш, за да породиш и най-лекия полъх? Знаеш ли какви налягания са замесени и колко много тежи всичкият този въздух?
— Въздухът изобщо не тежи — запротестира Се’недра.
— Така ли? — каза Белдин саркастично. — Толкова се радвам, че ми каза. Защо не млъкнете и двамата и не ме оставите да си поема въздух?
— Но как стана така, че Поулгара се изтощи, а ти не? — настояваше Се’недра.
— Аз съм по-силен от нея — отговори Белдин — и по-порочен. Поул отдава цялото си сърце, когато се развълнува. Винаги го прави. Опитва се да надскочи силата си и това я изтощава.
Дребният гърбушко се изправи, отърси се като куче, което излиза от вода и се огледа мрачно.
— Имам работа — каза той. — Мисля, че изтощихме доста кролимите, но по-добре за всеки случай да ги наглеждам. Вие останете тук с Поул и наглеждайте това дете.
Той посочи Задача, който седеше на песъчливия бряг със сериозен израз, след това се приведе, трепна, прие облика на ястреб и излетя още преди перата му да бъдат напълно оформени.
Се’недра го проследи с поглед, докато се извисяваше над бойното поле, после отново сведе очи към Поулгара, която все още беше в безсъзнание.
Мимбратските рицари на Кородулин връхлетяха в галоп върху фланговете на мургите. Последиците бяха опустошителни. Въздухът се изпълни с крясъци и сблъсък на стомана в стомана.
Крал Чо-Хаг, застанал на коня си в западната част на хребета, кимаше одобрително, докато наблюдаваше клането.
После се вгледа в нетърпеливите алгари, които се тълпяха около него, и каза спокойно:
— Добре, деца мои. Да отидем да посечем останалите мурги.
Поведе ги в галоп надолу по хълма, после полетяха към мургските редици.
Мургите падаха като снопове. Самият крал Чо-Хаг беше начело на няколко атаки и изкусното владеене на сабята, с което се беше превърнал в легенда за алгарите, изпълни поданиците му с гордост. Сабята му плющеше като камшик над главите на нещастните мурги. Цялата алгарска стратегия се основаваше на бързината — внезапен устрем на бързия кон, серия светкавични удари и след това оттегляне преди врагът да се е осъзнал. Ръката на крал Чо-Хаг се славеше като най-бързата в Алгария.
— Кралю! — извика един войник и посочи няколко мургски отряда, които кръжаха около близка долчинка. — Черното знаме!
Очите на крал Чо-хаг блеснаха, озарени от необуздана надежда.
— Изнесете знамето отпред! — извика той и членовете на клана, които носеха червеното знаме на краля, се спуснаха напред с развят флаг. — Да вървим, деца мои! — извика Чо-Хаг и насочи коня си към долчинката.
С високо вдигната сабя сакатият крал на алгарите поведе мъжете си срещу малореанската орда. Всички им правеха път, а Чо-Хаг препускаше напред, заковал поглед в черното знаме на мургския крал Таур Ургас.