После в средата на вражеската армия Чо-Хаг видя кървавочервената ризница на самия Таур Ургас. Алгарът вдигна сабята си и извика предизвикателно:
— Излез и се бий, мургско псе!
Сепнат от вика му, Таур Ургас обърна коня си и се вгледа скептично в щурмуващия крал на Алгария. После очите му блеснаха и увисналите му устни се извиха от омраза.
— Оставете го! — изскърца той със зъби — Направете му път.
Зашеметените войници на личната му охрана се вгледаха в него.
— Сторете път на краля на Алгария! — изкрещя Таур Ургас. — Той е мой!
Мургските войски направиха път на Чо-Хаг. Алгарският крал дръпна юздите на коня си и каза хладно:
— Е, дългоочакваният момент настъпи най-после, Таур Ургас.
— Така е, Чо-Хаг — отговори Таур Ургас. — Чакам го от години.
— Ако знаех, щях да дойда по-рано.
— Днес е последния ти ден, Чо-Хаг.
Очите на мургския крал блестяха от лудост, по устата му изби пяна.
— Със заплахи и празни приказки ли възнамеряваш да се биеш, Таур Ургас? Забравил ли си да въртиш меча?
С нечовешки крясък Таур Ургас извади огромния си меч от ножницата и препусна срещу алгарския крал.
— Умри! — крещеше той и размахваше меча си. — Умри, Чо-Хаг!
Това не беше дуел, защото в дуела се спазват известни правила. Двамата крале се нахвърляха един срещу друг със стихийна ярост. Кръвта им кипеше от насъбрала се от хиляди години омраза. Напълно обезумял, Таур Ургас хриптеше и размахваше меча срещу врага си. Чо-Хаг, студен като лед, с ръка, бърза като блещукащия език на змия, избягваше ударите на мурга и ги отбиваше със сабята. Върхът на острието му се забиваше отново и отново в раменете и лицето на мурга.
Двете армии, слисани от жестокия сблъсък, се оттеглиха и освободиха на двамата подивели мъже пространство за ужасната им борба.
Като сипеше порой ругатни, Таур Ургас налетя срещу врага си, но Чо-Хаг се измъкна хладнокръвно и парира удара, като на свой ред заби свистящата си сабя в кървящото лице на мурга.
Накрая, загубил и последните остатъци от разума си, Таур Ургас насочи коня си към Чо-Хаг с див животински рев. Изправи се на седлото, стиснал дръжката на меча с две ръце и го вдигна като брадва, за да смачка врага си завинаги. Но Чо-Хаг отдръпна коня си и го промуши точно когато Таур Ургас се канеше да стовари меча си върху него. Сабята му проби кървавочервената ризница на мурга и щръкна от гърба му.
Подивял от злоба, Таур Ургас не почувства болката от смъртоносния удар и вдигна отново меча си. Но изведнъж силата изчезна от ръцете му и мечът падна. Той зяпна невярващо острието в гърдите си, от устата му бликна кървава пяна. Той вдигна ръце, сякаш да разкъса лицето на врага си, но Чо-Хаг презрително ги отблъсна настрани и изтегли тънкото закривено острие от тялото на мурга. После заяви с леден глас:
— Е, свърши се, Таур Ургас.
— Не! — изкрещя прегракнало Таур Ургас и посегна да извади камата от колана си.
Чо-Хаг наблюдаваше хладнокръвно безплодните му усилия. Изведнъж от отворената уста на мургския крал шурна тъмна кръв, той залитна, сгромоляса се безпомощно от седлото си и забълва ругатни към мъжа, който току-що го беше убил.
— Беше добра битка все пак — каза Чо-Хаг с ледена усмивка и му обърна гръб.
Таур Ургас с безсилна ярост дращеше пръстта.
— Върни се и се бий — изхриптя той. — Върни се!
Чо-Хаг му хвърли поглед през рамо и каза:
— Съжалявам, ваше величество, но имам работа, която не търпи отлагане. Надявам се, че ме разбирате.
И си тръгна.
— Върни се! — изстена Таур Ургас, като бълваше кръв и ругатни. — Върни се!
След това се сгромоляса по очи в окървавената трева и немощно пророни:
— Върни се и се бий, Чо-Хаг!
Силно стенание премина през полковете на мургите, а когато Чо-Хаг победоносно се завърна, за да се присъедини към армията си, сред алгарите се понесе радостно ликуване.
— Връщат се — съобщи генерал Варана с равнодушен професионализъм, докато наблюдаваше прииждащите на вълни малореанци.
— Къде е този сигнал? — попита Родар, загледан надолу по реката. — Защо се бави Анхег?
Предните колони на малореанците нападнаха стремглаво. Драснианските копиеносци забиваха дългите си копия в облечените в червено нападатели. Легионите вдигнаха щитовете си и образуваха плътна стена, срещу която малореанците удряха безполезно. После по отсечена, гръмка команда легионерите леко обърнаха щитовете си и всеки запрати копието си срещу атакуващите малореанци. Толнедранските копия не бяха толкова дълги, колкото драснианските, но все пак бяха достатъчно дълги. Силен рев отекна сред предните редици на малореанците.