„Ние не крещим.“
„Разбира се, че крещим, това е специален начин за крещене. Сега махни ръка от амулета и се залавяй за работа.“
След това гласът му се изгуби.
Се’недра свърши всичко, което й бе казал Белгарат. Задача стоеше до нея и я наблюдаваше с любопитство.
— Какво правиш, принцесо? — попита Дурник.
— Приготвям нещо, с което ще направя почивката й по-приятна — излъга Се’недра.
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Някои от тези неща са много опасни.
— Знам какво търся — отвърна тя. — Имай ми доверие, Дурник.
Прахът, който най-после намери, беше с толкова люта миризма, че от очите й потекоха сълзи. Тя измери внимателно необходимото количество и го пусна в чайника. Изпаренията бяха ужасни и принцесата извърна глава, докато пренасяше чайника до мястото, където лежеше Поулгара. Постави го до бледото й лице и я покри с наметалото, после каза на ковача:
— Дай ми една пръчка.
Дурник, чието съмнение беше изписано по лицето му, й подаде една счупена стрела. Се’недра я заби в земята и направи нещо като палатка над чайника и лицето на леля Поул.
— И сега какво? — попита Дурник.
— Сега ще чакаме — каза Се’недра.
В този момент откъм бойното поле се зададоха няколко сендарски войни, очевидно ранени. Дрехите им бяха покрити с кървави петна и някои от мъжете носеха превръзки, но за разлика от останалите ранени, които бяха преминали тази сутрин, носеха и оръжие.
Поулгара започна да кашля под наметалото.
— Какво направи? — извика Дурник и издърпа покривалото.
— Трябваше — отвърна Се’недра. — Говорих с Белгарат. Той ми каза да я събудя и как да го направя.
— Ще я нараниш — обвини я Дурник.
Внезапно обзет от гняв, нещо съвсем необичайно за него, той изрита димящия чайник, който се търкулна и спря чак до водата.
Поулгара премигваше и продължаваше да кашля. Когато най-после отвори очи, погледът й беше празен и неразбиращ.
— Ще ни дадете ли вода? — попита един от ранените сендари.
— Пред вас има цяла река — отвърна Се’недра разсеяно и посочи водата, докато гледаше втренчено Поулгара в очите.
Дурник обаче погледна мъжете и сграбчи меча си. Но те вече бяха скочили от брега и се нахвърлиха върху тях. Трима успяха да обезоръжат силния ковач.
— Вие не сте сендари — възкликна Дурник.
— Много си наблюдателен — отвърна един от мъжете.
Говореше толкова гърлено, че беше трудно да се разберат думите му. Друг застана пред замаяната Поулгара, извади меча си и се обърна към Дурник.
— Престани да се противиш, приятел — каза той с подла усмивка, — или ще убия тази жена.
— Кои сте вие? — попита Се’недра надменно. — И какво искате?
— Ние сме от елитната императорска стража — отвърна вежливо мъжът с извадения меч. — Дошли сме, за да ви предадем поканата на негово императорско величество Закат, император на Малореа. Негово величество ви моли да му окажете честта да го посетите.
— Копаят — докладва Хетар на крал Родар, като посочи на запад към току-що открития път за бягство. — Вече са изкопали траншеи на половин миля от реката.
— Има ли някакъв начин да ги заобиколим? — попита Родар.
Хетар поклати глава.
— Надраките са навсякъде по склона.
— Значи ще трябва да минем през тях — реши кралят на Драсния.
— Мога да ги атакувам с конницата — изтъкна Хетар.
— Ще ги нападнем с пехотата — заяви Родар. — Така ще имаме известно предимство. Стрелите на астурианските лъкове имат по-голям обхват от късите стрели на малореанците. Ще придвижим стрелците в челните редици. Те могат да завземат окопите и после да изненадат малореанските стрелци зад линията. Копиеносците ще влязат първи — После се обърна към генерал Варана. — Могат ли вашите хора да прочистят окопите, ако ви направим път до тях?
— Тренирани сме за бой в окопи — отвърна Варана. — Ще ги разчистим.
— Ще донесем ранените с основните сили — каза Родар. — Намерете Поулгара и принцесата. Време е да тръгваме.
— Каква е вашата заповед за лорд Хетар и за мен? — попита Мандорален.
Ризницата на смелия рицар вече имаше няколко дупки, но той говореше спокойно, сякаш не беше прекарал цялата сутрин в люта битка.