— Какво правите, кралю? — остро попита Джуъл.
— Вадя меча си, за да отсека главата на проклетото магаре — отговори Тириан с ужасяващ глас. — Дръпни се, момиче.
— О, недейте! Моля ви, недейте! — замоли се Джил. — Наистина не бива. Вината не е негова. Маймуната е на дъното на всичко. То просто… не е много умно. Много съжалява. И е добро магаре. Казва се Пъзъл. И съм обгърнала врата му с ръце.
— Джил — каза Тириан, — ти си най-смелата и от всичките ми поданици познаваш гората най-добре, но си и най-дръзката, и най-непокорната. Е, нека магарето живее. Какво ще кажеш за свое оправдание, магаре?
— Аз ли, кралю! — чу се гласът на Пъзъл. — Ами със сигурност много съжалявам, ако съм сторил нещо лошо. Маймуната каза, че Аслан искал да се облека така. И мислех, че Шифт знае по-добре от мен. Аз не съм умен като нея. Правех само онова, което ми казваха. Никак не ми беше забавно да живея в този обор. Дори нямам представа какво е ставало отвън. Шифт изобщо не ме пускаше да излизам освен за минута-две нощем. Понякога се случваше да забравят да ми дадат дори вода по цял ден.
— Кралю — намеси се Джуъл, — тези джуджета се приближават все повече. Искаме ли да се срещнем с тях?
Тириан се замисли за миг и после внезапно се засмя гръмогласно. После каза, този път не шепнешком:
— В името на Лъва — възкликна той, — къде ми е умът?! Да се срещнем с тях? Естествено, че ще се срещнем. Вече можем да се срещнем с всеки. Нали можем да им покажем това магаре. Нека видят онова, от което се страхуваха и на което се кланяха. Можем да им кажем истината за злия заговор на маймуната. Тайната й е разкрита. Нещата се обърнаха. Утре ще обесим маймуната на най-високото дърво в Нарния. Край на шепота, на дебненето и маскировките. Къде са тези прями джуджета? Носим им добри новини.
Когато шепнеш часове наред, само звукът на нечий висок глас ти въздейства невероятно ободряващо. Всички започнаха да говорят и да се смеят, дори Пъзъл вдигна глава и силно изрева „Иии-ааа-иии-ааа“ — нещо, което маймуната му бе забранявала да прави.
После тръгнаха по посока на барабаненето. То постепенно се усилваше и скоро видяха светлина от фенери. Излязоха на един от онези неравни пътища (в Англия едва ли бихме ги наричали пътища), които минаваха през Гората с фенера. Видяха тридесетина джуджета, енергично маршируващи напред. Всички носеха малките си лопатки и кирки на рамо. Двама въоръжени калорменци водеха колоната и още двама вървяха отзад.
— Стойте! — викна Тириан с гръмовен глас и излезе на пътя. — Спрете, войници! Накъде сте повели тези нарнийски джуджета и по чия заповед?
Глава седма
Предимно за джуджета
Щом двамата калорменски войници, вървящи в началото на колоната, зърнаха онова, което помислиха за великия вожд Таркаан с двама въоръжени пажове, спряха и вдигнаха копията си за поздрав.
— О, Господарю мой — каза единият от тях, — водим тези малки хора към Калормен да работят в мините на Тисрок, жив и здрав да е вовеки!
— В името на великия бог Таш, та те са много покорни! — възкликна Тириан. Обърна се внезапно към самите джуджета. Почти всяко шесто носеше фенер и на тази блещукаща светлина той видя брадатите им лица, които го гледаха мрачно и напрегнато. — Да не би Тисрок да е водил голяма битка, джуджета, и да е покорил вашата земя, че тъй търпеливо сте тръгнали към смъртта си в солниците на Пуграхан? — попита той.
Двамата войници го изгледаха свирепо и изненадано, но всички джуджета отвърнаха:
— Заповед на Аслан, заповед на Аслан. Той ни продаде. Какво можем да сторим против неговата воля?
— Тисрок, как ли пък не! — допълни едно джудже и се изплю. — Само да ми падне!
— Млъкнете, кучета! — изкрещя старшият войник.
— Вижте! — каза Тириан, като дръпна Пъзъл напред към светлината. — Всичко е лъжа. Аслан изобщо не се е връщал в Нарния. Маймуната ви е измамила. Ето какво е вадела всяка нощ от обора и ви го е показвала. Вижте!
Това, което джуджетата видяха сега отблизо, без съмнение бе предостатъчно да ги накара да се чудят как изобщо са се оставили да ги излъжат. Лъвската кожа вече се бе доста поизцапала и раздърпала по време на затворничеството на Пъзъл в обора, а пътуването през тъмната гора я бе изкривило на една страна. По-голямата й част се бе събрала върху едното му рамо. Главата, освен че бе изтикана встрани, някак се бе издърпала доста назад и всички виждаха глуповатото и мило магарешко лице, загледано в тях изотдолу.
От ъгълчето на устата му стърчеше тревица, тъй като кротко си бе скубвал, докато го водеха. И мърмореше: