— Заоблачава се — отбеляза тя.
— И е толкова студено — промърмори Пъзъл.
— Прекалено студено, в името на Лъва! — възкликна Тириан, като дъхна, за да стопли ръцете си. — Пфу, каква е тази отвратителна миризма?
— Уф! — с погнуса каза Юстас. — Мирише на мърша. Да няма мъртва птица някъде наоколо? А и защо не усетихме миризмата досега?
Джуъл стана рязко на крака и посочи с рога си.
— Вижте! — извика той. — Вижте го! Гледайте, гледайте!
Тогава и шестимата го видяха и по лицата им се изписа неописуем страх.
Глава осма
Вестите на орела
Нещо се движеше в сянката на дърветата от другата страна на поляната. Много бавно се плъзгаше на север. На пръв поглед човек би го сбъркал с пушек, защото беше сиво и през него се виждаше. Но вонята на мърша не приличаше на мириса на пушек. А и това нещо не променяше формата си, не се издигаше на вълни, не се къдреше като дим. По форма наподобяваше човек, но главата му бе като на птица — някаква хищна птица със свиреп, извит клюн. Имаше четири ръце, които държеше високо над главата си, протягайки ги на север, сякаш искаше да сграбчи цяла Нарния. А пръстите му — и десетте — бяха извити като клюна и завършваха с дълги, остри птичи нокти. Носеше се по тревата, вместо да върви, а тревата сякаш изсъхваше след него.
Пъзъл само го зърна, изрева пискливо и се втурна към кулата. А Джил (която, както знаете, не беше страхливка) скри лицето си в ръце, за да не го вижда. Останалите продължиха да го гледат още около минута, докато отлетя към най-гъстата част на гората от дясната им страна и изчезна. После слънцето пак се показа и птичките запяха.
Всички успяха да си поемат спокойно дъх и се пораздвижиха. Бяха се вкаменили като статуи, докато го гледаха.
— Какво беше това? — попита Юстас шепнешком.
— Виждал съм го само веднъж през живота си — отвърна Тириан. — Но тогава бе изваяно от камък и покрито със злато, а вместо очи имаше големи диаманти. Случи се, когато бях не по-голям от теб и гостувах в двора на Тисрок в Ташбаан. Той ме заведе във величествения храм на Таш. Там го видях, изваяно над олтара.
— Значи това… това нещо… беше Таш? — попита Юстас.
Но вместо да му отговори, Тириан постави ръка на раменете на Джил и попита:
— Как се чувстваш, малка лейди?
— Д-д-добре — отговори Джил, като свали ръце от бледото си лице и се опита да се усмихне. — Добре съм. Само леко ми прилоша за момент.
— Тогава излиза — обади се еднорогът, — че все пак съществува истинският Таш.
— Да — отговори джуджето. — А глупавата маймуна не вярваше в него, това май не й влизаше в сметките! Тя призова Таш и Таш дойде.
— Къде отиде то… той… нещото? — попита Джил.
— На север, в сърцето на Нарния — отвърна Тириан. — Дошло е да живее сред нас. Призовали са го и то е дошло.
— Хо, хо, хо! — кикотеше се джуджето и потъркваше косматите си ръчички. — Каква изненада ще бъде това за маймуната. Не бива да се викат демони, ако намеренията не са сериозни.
— Кой знае дали Таш ще бъде видим за маймуната — зачуди се Джуъл.
— Къде се дяна Пъзъл? — попита Юстас.
Всички завикаха магарето по име и Джил заобиколи от другата страна на кулата, за да провери дали не е там.
Доста се бяха уморили да го търсят, когато най-после голямата му сива глава внимателно надникна през вратата и то попита:
— Отиде ли си?
Когато най-сетне го убедиха да излезе, видяха, че трепери като куче пред гръмотевична буря.
— Сега разбирам — каза Пъзъл, — че наистина съм бил много лошо магаре. Не трябваше да слушам Шифт. Въобще не предполагах, че ще започнат да се случват подобни неща.
— Ако не повтаряше непрекъснато, че не си умен, а се опитваше да бъдеш умен колкото можеш… — започна Юстас, но Джил го прекъсна.
— О, оставете горкия Пъзъл на мира — каза тя. — Било е грешка, нали, Пъзъл, миличък?
И тя го целуна по носа.
Макар и доста разстроени от видяното, всички седнаха отново и продължиха разговора си.
Джуъл почти нямаше какво да им каже. Бе прекарал по-голямата част от пленничеството си вързан зад обора и естествено не бе чул нито един от плановете на врага. Бяха го ритали (но и той бе отвръщал със същото) и били, бяха го заплашвали със смърт, ако не потвърди, че вярва, че Аслан е бил този, когото са извеждали всяка вечер от обора и са показвали на животните в светлината на огъня. Всъщност същата тази сутрин щял да бъде екзекутиран, ако не го бяха спасили. Нямаше представа какво се е случило с агнето.
Трябваше да уточнят въпроса дали отново да се върнат на хълма с обора тази нощ, да покажат Пъзъл на нарнийците и да се опитат да им обяснят как са били измамени, или пък да се промъкнат на изток, за да пресрещнат подкрепленията, които кентавърът Рунуит водеше от Каир Паравел, след което да се върнат и с пълни сили да се изправят срещу маймуната и калорменците. На Тириан много му се искаше да следва първия план — не можеше да понася мисълта, че ще остави маймуната да тормози поданиците му миг повече, отколкото се налага. От друга страна, начинът, по който джуджетата се бяха държали снощи, беше предупреждение. Очевидно беше, че човек не можеше да бъде сигурен как щяха да приемат новината останалите дори ако им покажеше Пъзъл. Не биваше да забравят и калорменските войници. Според Погин те бяха около тридесет. Тириан бе убеден, че ако всички нарнийци минеха на негова страна, той, Джуъл, децата и Погин (от Пъзъл едва ли можеше да се очаква кой знае какво) щяха да имат доста голям шанс да ги победят. Ами ако половината нарнийци (включително всички джуджета) просто останат да седят и гледат отстрани? Рискът бе прекалено голям. А не биваше да забравят и облакоподобната фигура на Таш. Какво би могъл да стори той?