На последното „падат“ говорещият се появи. Изглеждаше като жена, но толкова висока, че главата й бе на едно ниво с тази на кентавъра, а в същото време приличаше на дърво. Трудно е да се обясни, ако никога не сте виждали дриада, но щом веднъж я съзрете, не бихте могли да я сбъркате. Имаше нещо особено в цвета, гласа и косата. Крал Тириан и двете животни веднага разбраха, че това е нимфа на буково дърво.
— Справедливост, кралю! — извика тя. — Елате ни на помощ. Опазете поданиците си. Секат ни в Гората с фенера. Четирийсет вековни стебла на братята и сестрите ми са вече повалени.
— Какво, лейди?! Секат Гората с фенера?! Убиват Говорещите дървета?! — извика кралят, като скочи на крака и извади меча си. — Как смеят? Кой е посмял? В името на гривата на Аслан…
— А-а-а-ах! — изпъшка дриадата и потрепери сякаш от болка. После отново потрепери, и пак, и пак, като че ли разтърсвана от непрестанни удари.
Изведнъж цялата бе повалена настрани така внезапно, сякаш и двата й крака бяха отсечени. За миг я видяха как лежи мъртва на тревата и след това изчезна. Знаеха какво се е случило. Дървото й е било отсечено на километри оттук.
За момент мъката и гневът така завладяха краля, че не можа дума да пророни. След малко каза:
— Елате, приятели. Трябва възможно най-бързо да тръгнем нагоре по реката и да открием злодеите. Нито един от тях няма да оставя жив.
— Да вървим, кралю — подкани го Джуъл.
Но Рунуит се намеси:
— Кралю, бъдете внимателен в справедливия си гняв. Странни неща се случват. Ако в долината има въоръжени бунтовници, няма да можем да се справим с тях само тримата. Ако бихте изчакали малко…
— Няма да чакам и десета от секундата — отговори кралят. — Двамата с Джуъл тръгваме, а ти препусни колкото можеш по-бързо до Каир Паравел. Вземи моя пръстен. Нека знаят, че аз те изпращам. Доведи ми двайсет войници, всички на коне, двайсет Говорещи кучета, десет джуджета (и всички да са безмилостни стрелци с лъкове), доведи и един-два леопарда, както и великана Каменкрак. Тръгнете всички след нас, колкото може по-скоро.
— Тръгвам, кралю — отвърна Рунуит и препусна на изток в долината.
Кралят закрачи бързо, като от време на време мърмореше тихо на себе си или пък стискаше юмруци. Джуъл вървеше край него, без да проронва нито дума. Не се чуваше никакъв звук, освен лекото подрънкване на великолепната златна верижка около врата на еднорога, стъпките на два крака и на четири копита.
Щом стигнаха до реката, тръгнаха по затревен път срещу течението. Така водата остана от лявата им страна, а гората от дясната. Не след дълго стигнаха до място, където теренът стана по-пресечен и гъстата гора стигаше до самата река. Пътят, или онова, което приличаше на път, продължаваше по южния бряг, затова им се наложи да прекосят реката, за да стигнат до него. Водата стигаше до мишниците на Тириан, а Джуъл, който имаше четири крака и бе по-стабилен, вървеше от дясната му страна, за да поема силата на течението. Тириан обгърна здравия врат на Джуъл със силната си ръка и двамата преминаха оттатък реката. Кралят беше толкова ядосан, че почти не забеляза колко е студена водата. Но, естествено, веднага, щом стъпиха на брега, избърса старателно меча в горната част на наметалото си — само тя бе останала суха.
Те продължиха на запад. Реката вече бе от дясната им страна, а Гората с фенера право пред тях. Не бяха изминали и километър, когато и двамата спряха, като заговориха едновременно.
— Какво става тук? — попита кралят.
А Джуъл възкликна:
— Вижте!
— Това е сал — каза крал Тириан.
Така и беше. Пет-шест прекрасни ствола, всички току-що отсечени и окастрени от клоните, бяха вързани един за друг и образуваха сал, който се плъзгаше бързо по течението. В предната му част стоеше воден плъх, хванал прът, за да го управлява.
— Ей, воден плъх! Какво правиш? — извика кралят.
— Возя трупи, които да продавам на калорменците, кралю — отговори плъхът и докосна ухото си, както би направил с шапката си, ако имаше такава.
— На калорменците ли?! — с гръмовен глас възкликна Тириан. — Какво искаш да кажеш? Кой заповяда да се секат тези дървета?
По това време на годината реката тече толкова бързо, че салът вече се бе плъзнал покрай краля и Джуъл. Но водният плъх погледна назад през рамо и извика:
— По заповед на Лъва, кралю. Самият Аслан нареди.
Добави и още нещо, но не го чуха.
Кралят и еднорогът се спогледаха — и двамата изглеждаха по-уплашени, отколкото в която и да било битка.
— Аслан — тихичко се обади кралят. — Аслан… Истина ли е това? Възможно ли е той да сече свещените дървета и да убива дриадите?