— Освен ако дриадите не са сторили нещо ужасно лошо… — промълви Джуъл.
— Но и да ги продава на калорменците?! — възкликна кралят. — Възможно ли е?
— Не знам — нещастно отвърна Джуъл. — Той не е питомен лъв.
— Е — продължи кралят, — налага се да продължим и да се впуснем в това рисковано приключение.
— Не ни остава нищо друго, кралю — отговори еднорогът.
В този миг нито той, нито кралят осъзнаваха колко глупаво бе да тръгнат двамата сами. Бяха прекалено ядосани, за да мислят трезво. Но тази прибързаност им доведе големи злини.
Внезапно кралят се подпря безсилно на врата на приятеля си и наведе глава.
— Джуъл — промълви той, — какво ли ни чака? В главата ми се надигат ужасни мисли. Ако бяхме умрели преди днешния ден, щяхме да сме щастливи.
— Да — отвърна Джуъл. — Твърде дълго живяхме. Сполетя ни най-лошото на света.
Постояха така още минута-две, а след това продължиха пътя си.
Не след дълго дочуха ударите на брадви по дърво — туп-туп-туп. Все още нищо не виждаха, защото пред тях имаше малко възвишение. Когато стигнаха до върха, погледнаха право към Гората с фенера. Лицето на краля пребледня.
Точно по средата на древната гора — там, където някога са расли златни и сребърни дървета и където преди години дете от нашия свят посадило Дървото на закрилата, вече бе отворена широка просека. Беше отвратително грозна, като кървящ прорез в земята, цялата набраздена от кални коловози — личаха следите от отсечените дървета, които са влачени към реката. Многобройна тълпа работеше, чуваше се плющене на камшици, коне напрягаха сили, за да теглят трупите. Първото нещо, което порази краля и еднорога, бе, че около половината от хората в тълпата не бяха Говорещи зверове, а човеци. Забелязаха още, че това не са светлокосите нарнийци, а мургави, брадати калорменци — обитателите на огромната, жестока страна, която се намира отвъд Арченланд, на юг от пустинята. Естествено, случваше се да срещнеш един-двама калорменци в Нарния — търговци или посланици, тъй като в момента двете страни бяха в мирни отношения. Но Тириан не разбираше защо тук имаше толкова много калорменци, нито пък защо изсичаха нарнийската гора. Той стисна по-здраво меча си и преметна наметалото през лявата си ръка. Двамата с еднорога бързо се спуснаха сред хората.
Двама калорменци мъчеха кон, впрегнат в отсечен ствол. Точно когато кралят стигна до тях, дървото заседна в дълбока кал.
— Върви, ленивецо! Дърпай, мързелива свиньо! — викаха калорменците и плющяха с камшици.
Конят вече напрягаше сетни сили, очите му червенееха, целият беше в пяна.
— Работи, мързеливо животно! — изкрещя единият калорменец и безмилостно удари коня с камшика. Тогава се случи нещо наистина ужасно.
До този момент Тириан бе сигурен, че конете, измъчвани от калорменците, са техни собствени — неми животни, които не съзнават нищо, както конете от нашия свят. И въпреки че му беше много неприятно да вижда как мъчат дори неми коне, той естествено бе по-загрижен за убийството на дърветата. И през ум не му беше минало, че някой би посмял да впрегне един от свободните нарнийски Говорещи коне, а още повече да го бие с камшик. Но при този зверски удар конят извърна главата си и извика:
— Глупак и тиранин! Не виждаш ли, че правя всичко според силите си?
След като разбраха, че конят е един от собствените им нарнийци, Тириан и Джуъл така се разгневиха, че и двамата вече не осъзнаваха какво правят.
Мечът на краля се вдигна, рогът на еднорога се наведе. Двамата се втурнаха напред едновременно. В следващия момент калорменците лежаха мъртви на земята, единият — обезглавен от меча на Тириан, а другият — пронизан в сърцето от рога на Джуъл.
Глава трета
Тържествуващата маймуна
— Господарю кон, господарю кон — промълви Тириан, докато бързо режеше ремъците на хамута, — как се случи тези чуждоземци да те поробят? Нарния покорена ли е? Имало ли е битка?
— Не, кралю — задъхано отвърна конят, — Аслан е тук. Всичко е по негово нареждане. Той заповяда…
— Внимавайте, кралю, опасност! — предупреди го Джуъл.
Тириан вдигна глава и видя, че няколко калорменци, както и няколко Говорещи зверове се спускаха към тях от всички посоки. Двамата убити бяха издъхнали, без да издадат звук, и затова бе минало известно време, преди останалите да усетят какво се е случило. Но вече бяха разбрали. Повечето държаха ятагани в ръце.
— Бързо. Качете се на гърба ми — каза Джуъл.
Кралят се метна на гърба на стария си приятел, който на свой ред се обърна и препусна. След като се изгубиха от погледа на враговете си, Джуъл два или три пъти промени посоката, прекоси едно поточе и викна, без да намалява темпото: