— Ъ-ъ-ъ-х-м — изсумтя мечката и се почеса по главата. Това се оказа твърде трудно за разбиране.
— Моля, моля — извиси се тънкото гласче на вълнесто агънце, което беше толкова мъничко, че всички се изненадаха от смелостта му да се обади.
— Сега пък какво? — попита маймуната. — Давай по-бързо.
— Моля, не разбирам — каза агънцето. — Какво общо имаме с калорменците? Ние принадлежим на Аслан. Те са собственост на Таш. Богът им се казва Таш. Казват, че имал четири ръце и глава на лешояд. Калорменците убиват хора на олтара му. Не вярвам, че Таш съществува. Но дори и да съществуваше, как би могъл Аслан да му е приятел?
Всички животни наклониха глави на една страна и стотици искрящи очи се приковаха в маймуната. Съзнаваха, че това е най-смисленият въпрос, зададен досега.
Маймуната скочи и се изплю срещу агнето.
— Недорасляк! — изсъска тя. — Глупаво, ситно, блеещо хлапе! Върви си вкъщи при мама да сучеш мляко. Какво разбираш ти от тези неща? А останалите слушайте. Таш е просто другото име на Аслан. Цялата тази стара идея, че ние сме правите, а калорменците криви, е нелепа. Сега вече знаем. Калорменците може да използват различни думи, но всички казваме едно и също. Таш и Аслан са просто две различни имена… знаете на кого. Затова между тях не може да има кавги. Набийте си това в главите, загубени диваци. Таш е Аслан — Аслан е Таш.
Нали знаете колко тъжно изглежда лицето на кучето ви понякога. Спомнете си за това и си представете лицата на Говорещите зверове — всички тези честни, скромни и смаяни птици, мечки, язовци, зайци, къртици и мишки. Опашките им до една бяха клюмнали, до един бяха увиснали и мустаците. Сърцето ви щеше да се пръсне от жал, ако бяхте видели тези лица. Имаше само един, който никак не изглеждаше нещастен.
Това беше рижав котарак — едър и здрав, в разцвета на силите си. Седеше най-отпред, изпънал гръб, с опашка, завита около краката. През цялото време котаракът бе втренчил поглед към маймуната и калорменския капитан, без да мигне нито веднъж.
— Извинявайте — много учтиво каза котаракът, — но това ме заинтригува. Дали и вашият калорменски приятел мисли така?
— С положителност! — отговори калорменецът. — Просветената маймуна, искам да кажа човекът, е прав. Аслан не означава нищо повече и нищо по-малко от Таш.
— И най-вече Аслан не означава нищо повече от Таш — предположи котаракът.
— Нищо повече — отвърна калорменецът, втренчил поглед право в котешкото лице.
— Този отговор задоволява ли те, Рижи? — попита маймуната.
— О, напълно — спокойно отвърна котаракът. — Много ви благодаря. Просто исках да съм съвсем наясно. Мисля, че започвам да разбирам.
До този момент кралят и Джуъл не бяха казали нищо. Чакаха маймуната да им даде думата, защото мислеха, че няма смисъл да се намесват в разговора. Но сега, когато Тириан огледа нещастните лица на нарнийците и видя как всички щяха да повярват, че Аслан и Таш са едно и също, той не можа да издържи повече.
— Маймуно — изкрещя с гръмовен глас, — лъжеш безсрамно! Лъжеш като калорменец! Лъжеш като маймуна!
Искаше да продължи и да попита как ужасяващият бог Таш, който се храни с кръвта на хората си, би могъл да е едно и също с добрия Лъв, чиято кръв спаси Нарния. Ако му бяха позволили да говори, господството на маймуната можеше да свърши същия ден. Животните вероятно щяха да прозрат истината и да развенчаят маймуната. Но преди Тириан да успее да каже и дума повече, двама калорменци го удариха по главата с всичка сила, а трети ритна краката му отзад. И докато падаше, чу как маймуната изкрещя, обзета от гняв и ужас:
— Отведете го! Отведете го! Отведете го, където няма да ни чува и ние няма да го чуваме. Вържете го за някое дърво. Аз ще… искам да кажа, Аслан ще отсъди каква да бъде съдбата му.
Глава четвърта
Какво се случи тази нощ
Кралят беше толкова замаян от ударите, че почти не осъзнаваше какво става, докато калорменците развързваха китките му и опъваха ръцете му до тялото. Изправиха го с гръб към един ясен, омотаха въжета около глезените, коленете, кръста и гърдите му и го оставиха. Това, което най-много го притесняваше в този миг (защото често най-дребните неща най-трудно се понасят), беше кървящата му устна, където го бяха ударили. Не можеше да избърше струйката кръв, въпреки че го гъделичкаше.
Оттук виждаше малкия обор на върха на хълма и маймуната, седнала пред него. Само чуваше гласа й, бърборещ безспир, и от време на време по някой отговор от тълпата, но думи не различаваше.