Навън вече беше тъмно. Въпреки това в полумрака можеше да се вижда, ако изобщо можеше да погледне. Летящият върху лицето му сняг го заслепяваше, той пипнешком, като слепец, се мъчеше да се движи в един сляп свят. Знаеше, че се намира в самия край на вагона. Ъгълът беше само на разкрач от мястото, където стоеше, но нямаше как да се придвижи; дори с протегната дясна ръка не можа да напипа и най-малката издатина, която да му послужи за опора и да се хване. Като опъна лявата си ръка, Рейнолдс се опита с десния крак да стъпи върху тясната странична стоманена част, която поддържаше буферите, но тя беше далече и под такъв ъгъл, че не можа да осъществи намерението си. Опита се да стъпи на самия буфер, но не успя да го достигне.
Лявата ръка започна да го боли от напрежението да поддържа цялото му тяло. Пръстите му бяха толкова вкочанени, че не ги усещаше вече, нямаше представа докога щяха да издържат, без да се изплъзнат. Той напрегна сили и се изтегли отново към прозореца на вратата, за да смени ръцете си, но се изруга заради глупостта си, защото си спомни за фенерчето. Смени наново ръцете си и се протегна колкото може назад към ръба на вагона, но този път лъчът на мощното фенерче разсейваше мрака. Бяха му необходими само две секунди, за да види онова, което му трябваше. Видя и запомни положението на всяка издатина на гърба на вагона, начина, по който беше свързана хармониката, и стоманения буфер, който подскачаше от една страна на друга при всяко разклащане на влака. Всеки път рязко изменяше положението си спрямо буфера на следващия вагон и се удряше шумно в него. Рейнолдс се изтегли ловко назад върху стъпалото, намушка фенерчето обратно в джоба си. Не можеше да не се колебае, защото смътно чувстваше, без дори да го признае пред себе си, че ако се забави малко и започне да ръзсъждава за възможността да не улучи, ако помислеше какво би станало при едно подхлъзване — равнозначно на внезапна смърт под колелата, той никога нямаше да се реши да направи онова, което трябваше да стори незабавно, без да мисли за последствията. Премести и двата си крака до самия край на стъпалото, освободи хватката на лявата си ръка и остана поддържан към скосената задна част към края на вагона само от налягането на въздушната струя. Вдигна десния си крак в празното пространство, изви тялото си наляво и се отхвърли. За миг Рейнолдс остана да виси във въздуха, само токът на лявата му обувка беше единствената му връзка с влака. Точно в момента, когато се подхлъзна от замръзналото стъпало, вятърът го подхвана и той политна напред в мрака.
Приземи се с едното си коляно върху страничната издатина, а другият му крак се удари жестоко в буфера. Протегнатите му ръце сграбчиха две ребра от хармониката между вагоните. Моментът, в който десният му крак неволно се подхлъзна върху замръзналата повърхност на буфера, беше съдбоносен, но Рейнолдс не загуби присъствие на духа, напрегна мускулите на крака си до краен предел, успя да извие и да закачи като с кука вътрешната страна на стъпалото си за най-тясната част на буфера. Тогава коляното му увисна надолу към релсите. В това положение, придържащ се само с ръцете, Рейнолдс остана няколко секунди. Не чувстваше болка, но не знаеше дали кракът му не се е счупил при удара. Започна бавно да се хлъзга надолу по гладкия, покрит със сняг метал и мобилизира цялата си воля, за да се задържи с ръцете си.
Рейнолдс отчаяно протегна лявата си ръка и я удари болезнено в задната част на вагона, който току-що беше напуснал. С мъка разтвори и изправи вдървените си пръсти, които попаднаха в тесния процеп между вагона и връзката. Трескаво опипа и сграбчи ръба на грапавата, гумирана материя, сякаш се опитваше да я пробие с извитите си като куки пръсти. Броени секунди по-късно той стоеше изправен върху скобата на гърба на вагона, закотвен здраво с лявата ръка, като се мъчеше да овладее неволното треперене, дошло вследствие на усилията и на преживяното.