4
С неизбежното цигаре, стиснато между зъбите и поредната неизменна руска цигара в него, Графа вдигна въпросително вежди при резкия, отчетлив звън на звънеца. Той задържа копчето натиснато, докато някакво неугледно, малко човече, небръснато и само по риза, не се показа от тясното ъгълче зад рецепцията на хотела, приспособено за почивка на нощния портиер. Той беше сънен и още търкаше зачервените си очи. Графа го изгледа с неодобрение и досада.
— Нощните портиери спят през деня — каза той като измерваше с очи човечето, смалило се още повече. В гласа му прозираше смразяваща нотка. — Управителят тук ли е? Казвай, приятелю!
— Управителят? По това време? — Нощният портиер го изгледа вече със зле прикрито високомерие и посочи най-демонстративно часовника, закачен на стената зад него. После отмести изучаващ поглед към Графа, облечен в сив костюм, за да не бие на очи, и сив балтон, реглан. На портиера му бяха нужни секунди, за да огледа новодошлите и очевидно реши да смени тона си. — Управителят спи, елате утре сутринта.
Веднага последва звук от скъсване на плат и вопъл от болка. Графа беше докопал с дясната си ръка портиера. Беше го сграбчил за ризата, която не бе издържала. Вдигнат с лекота във въздуха и проснат върху плота на рецепцията, портиерът пулеше очи от изненада. В тях се четеше панически страх.
Като по някакво чудо в свободната ръка на Графа се появи портфейла му с полицейската карта в него. Без да бърза особено, той доближи картата до очите на подплашеното човече. Като се увери, че я е видяло, разтвори дясната си ръка и го отпусна. Портиерът залитна, опита се да запази равновесие, но не успя, разпери ръце и се стовари върху полицата с прегради за писма, която беше зад гърба му.
— Съжалявам, другарю, ужасно съжалявам — заговори угоднически портиерът като облизваше изсъхналите си устни. Неволно чупеше пръсти, за да скрие вълнението си и заекна: — Аз… аз… не можех да знам…
— Някой друг ли очакваше да се яви по това време на денонощието? — попита Графа вече малко по-меко, но настойчиво.
— Никой, другарю, никой! Наистина никой! Нали вече бяхте тук преди двайсетина минути.
— Да съм бил тук? — Графа вдигна вежди и гласът му издаде учудване, което още повече подплаши заекващия.
— Не, не разбира се, не вие, вашите хора. Аз имам предвид, че… те дойдоха…
— Зная, приятелю, аз ги изпратих — размаха ръка Графа, сякаш да го отпъди и да му попречи да каже нещо излишно. Портиерът пресече бързо фоайето. Рейнолдс стана от пейката до стената, където бе седнал, и прекоси помещението.
— Цяло представление, дори малко ме изплашихте — каза Рейнолдс.
— Такава е практиката — рече скромно Графа, — трябва да си поддържам репутацията. В такива случаи не бива да ги оставяш да гъкнат. Това не вреди, не е зле да ги постресне човек. Чухте ли го как се обръща към мен? „Другарю!“. Същински глупак… Сигурно го чухте какво каза.
— Да, очевидно вашите хора не си губят времето.
— Те са достатъчно експедитивни по свой начин, лишен от всякакво въображение — подчерта Графа. Обиколили са повече от хотелите в града тази нощ. Имат малка вероятност за успех разбира се, но все пак не могат да я пребрегнат. Вашето положение сега е двойно осигурено, тук ще сте многократно по-сигурен за безопасността си, отколкото в дома на Янчи.
Рейнолдс кимна в знак на съгласие, но не каза нищо.
Час и половина бе изминал, откакто Янчи се бе съгласил да му помогне. Заедно с Графа те бяха решили, че веднага трябва да напусне къщата. Беше твърде неудобно и много опасно, ако останеше. Неудобството бе в изолираността на дома и то в място, отдалечено от пътя. Ако тук се появеше непознат в кой да е час на денонощието, а Рейнолдс щеше да бъде принуден все някога да излезе, това щеше да привлече нечие внимание. Освен това къщата беше твърде отдалечена от центъра на града, от големите хотели в Поща, където можеше да се очаква, че ще бъде настанен Дженингс. А най-голямото неудобство беше, че нямаше телефон и трудно щеше да се направи връзка, ако се наложеше.