Графа прибра шишето с бренди и стана.
— Страхувам се, че това е всичко, което бих могъл да направя засега за вас, господин Рейнолдс останалото ще зависи от вас Не мога да мина през хотела, където ще е настанен Дженингс, защото там ще са нашите хора. Освен това, предполагам, ще съм зает служебно този следобед и вечерта чак до 22 часа. Но дори и да успея да се приближа до Дженингс, това ще е безполезно, защото той ще разпознае, че съм чужденец и веднага ще стане подозрителен. Най-важно е другото. Вие сте единственият човек, който съвсем наскоро се е видял със съпругата му и ще можете да му поднесете всички факти и аргументи, за да го склоните да ви последва.
— Вие и така направихте предостатъчно — увери го Рейнолдс. — На вас дължа, че съм жив и свободен да действам. Ще ми дадете допълнително и ценна информация. Аз няма да напускам стаята, докато не ми се обадите. Какво повече? Благодаря ви за всичко.
— Няма да направя нито крачка повече преди да поспя малко. След това се преобразявам в обичайния си образ и прилагам разни тероризиращи похвати. — Графа се усмихна горчиво. — Не можете да си представите, господин Рейнолдс, какво чувство изпитва човек, когато му вярват безрезервно. Au revoir!
Рейнолдс не пропиля и секунда след като Графа си отиде. Чувстваше се ужасно уморен. Заключи вратата на стаята, превъртя ключа, така че да не може да се избута отвън, за допълнителна сигурност подпря облегалката на един стол на дръжката на вратата. Прегледа прозорците на стаята и банята и постави различни чаши и други чупливи предмети на дръжките на прозорците, най-ефикасната алармена система срещу крадци. Това го беше проверил в практиката си. След като пъхна пистолета под възглавницата, съблече дрехите си и се мушна с благодарност и удоволствие в леглото.
Минута две само мислите му се завъртяха около последните няколко часа. Спомни си за търпеливия и внимателен Янчи, чиято философия за него беше равностойна на загадка, като я съпоставяше с невероятната жестокост на миналото му. Спомни си за дъщерята на Янчи. От нея бяха останали чифт сини очи и златноруса коса — и само толкова, нищо друго лично. Спомни си за Шандор, внимателен и любезен по свой собствен начин, както и самия Янчи, и за Имре с нервните, играещи очи.
Опита се да помисли за утре, по-скоро за днешния ден, за възможността да се срещне със стария професор. Направи опит да си представи как най-добре би могъл да проведе разговора с него, но беше твърде уморен, мислите му подскачаха и се отклоняваха от един въпрос на друг, не можеше да се съсредоточи. И всичко, за което си мислеше, се сля в една калейдоскопична картина, която постепенно се замъгли и помръкна в нищото. Заспа изтощен.
Дрезгавият звън на будилника го стресна четири часа по-късно. Събуди се с чувството, че само се е унесъл и не е успял да се наспи. Пропъди дрямката, натисна копчето на будилника, за да не звънне отново, позвъни на рецепцията да му донесат кафе, облече халата върху пижамата, запали цигара, пое чашата с кафето още на вратата, заключи отново и сложи на ушите си слушалките, свързани с радиото.
Паролата, с която трябваше да го предупредят, че Браян е пристигнал в Швеция, щеше да бъде нарочна грешка на говорителя. Беше уговорено, че той ще каже… „тази нощ — моля за извинение, утре вечер“. Но в предаването на ВВС на късовълновия обхват за Европа тази сутрин нямаше такъв „пропуск“. Рейнолдс свали слушалките без да почувства разочарование. Всъщност не бе очаквал толкова скоро да получи съобщението, но все пак трябваше да прослуша предаването, за да не би да го пропусне. Допи кафето и се опъна на леглото, заспа моментално, щом допря главата си до възглавницата.
Когато се събуди, часовникът показваше един часа на обед. Чувстваше се напълно отпочинал и освежен. Изми се, обръсна се и позвъни на рецепцията за обяда. След като се облече, дръпна завесата на прозореца. Стъклата бяха замръзнали от ужасния студ. Отвори крилото и студът нахлу в стаята. Времето не беше се променило, вятърът беше лек, но го пронизваше като нож през тънката риза. „Съществуват всички предпоставки, помисли той мрачно, за една идеална нощ, в която един таен агент като мен да измръзне до смърт.“ Едрите снежинки падаха мързеливо, като перца от тъмното, оловно небе. Рейнолдс потрепера и бързо затвори прозореца. Точно в този момент се почука на вратата.
Той отвори и управителят му подаде таблата с обеда, покрит със салфетка. Ако управителят се възмущаваше, че трябва да го обслужва като обикновен прислужник, това не му личеше. Напротив, беше самата вежливост и раболепие. Присъствието на бутилка меко, златисто токайско вино на таблата накара Рейнолдс да го оцени като злато. То беше достатъчно доказателство за почти фанатичното желание на управителя да се докара на тайната полиция. Рейнолдс се въздържа да му благодари, само махна с ръка, сметна, че полицията обича да получава такива малки знаци на внимание. Управителят не си тръгна веднага, повъртя се пред вратата, после бръкна в джоба си и извади плик без никакъв надпис.