Рейнолдс хвърли поглед към светещия циферблат на часовника си и усмивката му изчезна. Времето изтичаше, той трябваше колкото се може по-скоро да се види с Дженингс, трябваше да разговарят насаме. Различни идеи как да излезе от това положение преминаха през главата му, но той ги отхвърляше една след друга като неприемливи и твърде опасни. Не можеше и да чака като остави всичко на волята на случая. По всички белези мъжът с кафявия костюм беше руснак и следователно трябваше да го разглежда като противник.
Най-после реши да използва една идея, която макар и недостатъчно, но можеше да му гарантира шанс. Нямаше сигурност, че ще успее, можеше еднакво лесно както да се провали, така и да постигне целта си. Трябваше да опита, нямаше друг изход. Безшумно прекоси банята, взе парче сапун, върна се на пръсти обратно до големия шкаф, отвори вратата с голямото огледало и започна да пише със сапуна върху него.
Не ставаше както трябва, сухият сапун се хлъзгаше върху гладката повърхност и почти не оставяше следи. Рейнолдс изруга тихичко, отново се върна до умивалника, с безкрайно внимание хвана крана и го завъртя толкова, колкото да капнат няколко капки и да навлажнят достатъчно сапуна. Сега писането върху огледалото тръгна гладко — така, както бе желал. С четливи, големи, печатни букви той написа:
„ИДВАМ ОТ АНГЛИЯ. ОСВОБОДЕТЕ СЕ ВЕДНАГА ОТ ВАШИЯ ПРИЯТЕЛ.“
След това внимателно, като се стремеше да не предизвика и най-малкия звук или проскърцваме на пантите, леко отвори вратата на банята към коридора и го огледа. Беше пуст. На две крачки взе разстоянието до вратата на стаята на Дженингс и съвсем тихичко почука върху нея, сетне мигновено се върна безшумно в банята и взе фенерчето от пода.
Мъжът с кафявия костюм се бе изправил и се бе упътил към вратата, когато Рейнолдс подаде глава през полуотворената врата на банята. С пръст пред устата той предупреждаваше Дженингс да мълчи. В същото време натискаше бутона на фенерчето, което бе насочил към очите на Дженингс, за да привлече вниманието му. Цялата тази сцена се разигра за части от секундата, но трая достатъчно дълго, за да доведе до желания резултат. Професорът вдигна поглед и се загледа втренчено към вратата, където видя непознатото лице. Очевидно беше изумен и, ако не беше знакът, който му бе направил Рейнолдс, сигурно щеше да възкликне, защото едва в последния момент успя да сдържи вика си на изненада. Мъжът в кафяво отвори вратата към коридора, погледна в двете му посоки, вдигна рамене учудено, после затвори и се върна на мястото си.
— Интересно, няма никой, сигурно ни се е счуло, че някой чука. Не изглеждате добре, професоре, какво ви е?
Дженингс кимна:
— Проклетото ми главоболие, знаете как ме мъчи понякога… Няма ли никой вън?
— Никой наистина. Мога да се закълна, че наистина не изглеждате добре, професор Дженингс.
— Не, извинете ме — Дженингс се усмихна уморено и стана на крака. — Една таблетка срещу мигрената ми и малко вода мисля, че ще ме оправят.
Рейнолдс бе успял да се вмъкне в масивния шкаф и бе оставил вратата полуотворена. Щом разбра, че Дженингс влиза в банята, той побутна вратата и тя се отвори широко. Дженингс не можеше да не види огледалото с посланието върху него. Той кимна почти незабележимо, погледна към Рейнолдс и в очите му се четеше предупреждение, което трябваше да означава да е по-внимателен. Без да се спира, Дженингс отиде до умивалника. За един възрастен човек, несвикнал с подобни неща, той се държеше удивително добре. За него това, което се случваше, сякаш беше интересно представление.
Рейнолдс схвана предупредителния поглед на професора точно и побърза тихо да затвори вратата на шкафа преди събеседникът му да влезе евентуално в банята.
— Може би ще е най-добре да извикам лекаря на хотела — каза мъжът с кафявия костюм загрижено, — може би все още е на смяна и не си е отишъл.
— Не, не — Дженингс глътна таблетката и я прекара с няколко глътки вода, — познавам тази моя дяволска мигрена по-добре от всеки лекар. Три от тези таблетки и три часа почивка при абсолютна тъмнина ще ме оправят. Наистина, ужасно съжалявам, Йозеф, разговорът ни едва започна да става истински интересен, но ще го продължим друг път, наистина те моля да ме извиниш.