— Но разбира се, разбира се — отзова се събеседникът му сърдечно и с разбиране, — починете си. Каквото и да става, трябва да сте на крак и да се чувствате добре за встъпителната си реч в понеделник.
Няколко банални изрази на симпатия, думи за сбогуване и мъжът в кафяво си отиде. Вратата на стаята се затвори шумно и мекият звук на стъпките му заглъхна в далечината.
Лицето на Дженингс изразяваше смес от възмущение, опасения и очакване. Той тъкмо се канеше да заговори, но Рейнолдс с жест го предупреди да мълчи, отиде до вратата на стаята, заключи я, направи знак на професора да го последва в банята, заключи вратата и към коридора и затвори вратата към спалнята. Извади табакерата си и я предложи на професора, просто за да спечели време.
— Кой сте вие? Какво правите в моята стая?
Гласът на професора беше тих, но рязък и строг. Въпреки това Рейнолдс не можеше да сбърка — в гласа прозираше и малко страх.
— Казвам се Майкъл Рейнолдс. — Рейнолдс всмукна от цигарата, която беше в устата му, макар че още не беше я запалил, нуждаеше се от това. — Напуснах Лондон само преди 48 часа специално за да разговарям с вас, сър.
— Тогава, по дяволите, защо трябва да разговаряме в комфорта на моята баня? — Дженингс се обърна и тъкмо си тръгваше към спалнята, когато Рейнолдс го хвана за ръката.
— Не, не в спалнята, сър — поклати глава любезно предупредително Рейнолдс, — има скрит микрофон във вентилационната решетка над прозореца ви.
— Какво? Какво има? А вие откъде знаете, млади човече? — Професорът пристъпи към Рейнолдс.
— Хвърлих един поглед наоколо преди да се върнете — каза Рейнолдс извинително, — пристигнах няколко минути преди вас.
— И за толкова малко време успяхте да откриете скрития микрофон? — каза Дженингс недоверчиво и не дотам учтиво.
— Открих го веднага, такава ми е професията, да знам къде биха могли да са скрити подобни неща.
— Разбира се, разбира се! И какво сте още? Агент от шпионажа, от контрашпионажа, проклети неща, които за мен са едно и също. Както и да е, сигурно сте от британските тайни служби?
— Ако не греша, така е по-популярно — каза Рейнолдс.
— Ами! Както всяко друго название. — Нещо като страх се долавяше у възрастния човек и това не остана скрито за Рейнолдс. Сигурно се страхуваше от него самия. Темпераментът му, за който бе чувал толкова много, изведнъж пламна ярко: — Какво искате, сър? Какво искате?
— Вас — каза Рейнолдс спокойно, — по-скоро британското правителство ви иска. Натоварен съм от правителството да ви предам най-сърдечна покана.
— Необикновено цивилизовано от страна на британското правителство, бих казал. Да, това го очаквах. Очаквам го от доста дълго време.
„Ако Дженингс беше дракон, помисли си Рейнолдс, сега всичко на десет крачки около него щеше да е изпепелено.“
— Моите уважения към британското правителство, господин Рейнолдс, само че кажете на вашите хора да се пръждосват в ада. Е, може би, когато отидат там, ще намерят някой, който да им помогне да строят своите адски машини, но във всеки случай това няма да съм аз.
— Страната ни се нуждае от вас, сър, крайно много се нуждае.
— Този зов е изключително патетичен — сега гласът на възрастния човек прозвуча открито презрително, — парола на отживял национализъм и показност. Думи, които разчитат на евтин успех, достойни за празноглавите байрактари на фалшивия патриотизъм, но предназначени само за деца, господин Рейнолдс. Неразумните, себичните и славолюбивите са онези, които живеят изцяло за войната. Аз желая да работя само за мира на този свят.
„Хората у нас, помисли Рейнолдс, зле са оценили Дженингс и доверчивостта му, както и изтънчеността и хитростта на руската пропаганда; нещо повече, думите му приличат на далечно ехо от онова, което Янчи каза, има нещо такова“.
Той погледна Дженингс и му отвърна: — Много добре, сър, разбира се решението е предоставено изцяло на вас.
— Какво? — Дженингс беше учуден и не можеше да скрие удивлението си. — Вие приемате ли решението ми? Бихте ли го приели така лесно? Дошли сте от толкова далече…
Рейнолдс сви рамене, после добави:
— Аз съм само пратеник, доктор Дженингс.
— Пратеник? И какво ще стане, ако аз се съглася с вашето смешно предложение?
— Тогава, разбира се, ще ви придружа обратно в Англия.
— Вие ще направите това? О, господин Рейнолдс, съзнавате ли какво говорите? Представяте ли си как бихте могли да ме изведете от Будапеща, да ме прекарате през Унгария и през границата… — Гласът на Дженингс бавно затихна, докато съвсем заглъхна и, когато погледна към Рейнолдс, в очите му се четеше страх.