Чувстваше се как Дженингс постепенно се убеждава в правотата на думите му, но трябваше полученият резултат да се затвърди. Рейнолдс виждаше как лицето на професора се изпълва с живот, как решителността постепенно измества тревогата, грижата и страха. Облекчен, професорът можеше да се смее на глас, да се смее дори на себе си. Рейнолдс се поздравяваше с постигнатото. Следващите пет минути въпросите на професора към него заваляха един след друг и той трябваше да отговаря. Запален от надеждата, че ще види съпругата и сина си съвсем скоро, още следващите дни, Дженингс настояваше да тръгнат още същата нощ, още същия миг и Рейнолдс трябваше да го спира. Наложи се да му обясни внимателно, че трябва първо да получат вест за бягството на Браян, че трябва да организират своето завръщане. Това незабавно върна Дженингс на земята. Той се съгласи да чака по-нататъшни указания, повтори няколко пъти на глас адреса на Янчи, докато го запомни, но се съгласи да го използва само в изключителни случаи — не се знаеше дали полицията не наблюдава дома. Най-после професорът обеща да не издава чувствата си и да продължи да се държи и да работи точно така, както и до момента.
Като промени напълно отношението си към Рейнолдс, професорът се опита да го убеди да се почерпят по чашка, но Рейнолдс учтиво отклони поканата. Беше само 7 и половина, имаше достатъчно време преди срещата в „Белия ангел“, но той вече беше се възползвал до край от благоволението на съдбата, нямаше защо да дърпа дявола за опашката: всеки момент пазачът, когото бе затворил в шкафа, можеше да дойде в съзнание, да започне да рита и да вдига шум; не беше изключено и началникът на охраната, ако направи проверка и открие липсата на подчинения си, да вдигне на крак подчинените си. Излишно беше да рискува. Рейнолдс излезе през прозореца на спалнята с помощта на няколко завързани един за друг чаршафа. Това му позволи да се спусне достатъчно надолу и да се хване за решетките на прозорец на приземния етаж. Още преди Дженингс да прибере чаршафите и да затвори прозореца, Рейнолдс успя да скочи тихо на земята и да изчезне като дух в мрака на снежната нощ.
Кафенето „Белия ангел“ беше на източния бряг на Дунав, откъм страната на Пеща, срещу остров Маргит. Рейнолдс премина през заскрежената, въртяща се врата, точно когато звънът на близката църковна камбана, приглушен от снега, отброи осем удара.
Контрастът между външния свят и атмосферата вътре в заведението беше невероятен. Само една стъпка през прага и ето, че снегът, студът и мракът на безлюдните, самотни будапещенски улици като по магически начин се превърнаха в топлина, светлина, весел смях, бъбриви гласове на жени и мъже, намерили тук отдушник за естествената си нужда да общуват помежду си. Сред тесните, опушени стени на малкото кафене те се опитваха да избягат, колкото и ефимерно да беше това бягство, от жестоката реалност на света отвън. Първата незабавна реакция на Рейнолдс беше изненада, почти шок, че попада в такъв оазис от цветове и светлина в неприветливата, еднообразна сивота на живота в тази полицейска държава. Реакцията му обаче беше кратка. Той бързо намери обяснение: не можеше комунистите да не са психолози и поради това не само да не забраняват, но и да насърчават посещението на подобни места. Много по-добре ще е да се събират в компании, отколкото да злословят по тъмните кътчета и да кроят заговори срещу режима. Тъй или иначе никой не би могъл да им попречи да общуват помежду си и е много по-добре това да става открито, да пият кафето си, виното и коняка под бдителните, благосклонни очи на няколко верни слуги на режима. Изключително надежден клапан, мислеше си Рейнолдс.
Той се спря непосредствено до вратата, след това тръгна навътре в помещението, без да бърза, за да може добре да огледа обстановката. На две маси, близо до входа, бяха насядали руски войници. Те се смееха шумно, пееха и удряха чашите в масата, изпаднали в добро настроение. „Безопасно е, отсъди Рейнолдс, без съмнение затова са избрали това кафене за място на срещите си. На никого не би му хрумнало на ум да търси западен шпионин в това свърталище за пиене и веселие на руските войници.“ За Рейнолдс те бяха преди всичко руснаци и заради това предпочиташе да не се мотае около масата им.
Той се отправи през залата към задната част на кафенето и я съзря веднага, беше седнала сама на малка маса за двама. Беше облечена в пристегнато с копан палто с качулка. Точно същото, което му беше описал управителят на хотела днес след обед. Качулката сега беше дръпната, а палтото разкопчано. Тя веднага го забеляза, но не му обърна внимание и остана така, без да трепне, все едно, че беше случаен, непознат за нея посетител. Рейнолдс схвана веднага знака й. Наоколо имаше доста маси с едно-две празни места и той застана така, сякаш се колебаеше на коя от тях да седне. В това положение постоя достатъчно дълго, за да могат околните да забележат присъствието му и най-вече колебанието му в избора на място. След това приближи масата на Юлия.