— Дали не си хабя просто думите с вас, господин Рейнолдс? — Тонът, с който Юлия каза това, беше равен и мрачен.
— В никакъв случай — Рейнолдс се засмя в сумрака, — цяла вечер слушам гласа ви и съм сигурен, че не бихте проповядвали така искрено, ако нямаше никаква надежда да се променя.
— Присмивате ми се, нали?
— Отвратителна самонадеяност, превъзходна самонадеяност — добави Рейнолдс. — Бързо хвана ръката и и понижи глас.
— Запазете спокойствие и стойте неподвижно!
— Какво?… — Една единствена дума се отрони от устните на девойката преди Рейнолдс да сложи ръка на устата й. Тя започна да се противи, но се отпусна почти веднага. Защото също беше чула скърцането на снега под нечии приближаващи се стъпки. И двамата останаха притаени и неподвижни, докато трима полицаи преминаха бавно край тях, като разговаряха оживено за нещо. Подминаха пустата тераса на кафенето малко по-нататък и изчезнаха по навятия от силния вятър път, който минаваше край голия, скован от сняг и лед бряг, продължаваше по равното и стигаше до дъбовете, ограждащи голямата поляна.
— Струва ми се казахте, че тази част на остров Маргит е почти винаги безлюдна — гласът му беше сърдит шепот, — че тук никой не идва през зимата.
— Винаги е било така — промълви момичето, — знам, че полицаите, които охраняват по тези места, правят обиколки, но не знаех, че идват и в този край, както днес. Но Маргит си е голям, ще им трябва доста време да го обиколят. Няма да се върнат поне още един час, в това съм сигурна, можем да сме спокойни. — Зъбите на Юлия тракаха от студ. Тя трепереше и се опитваше да измисли някакво тихо и по-безопасно място, където биха могли да поговорят на спокойствие. „Белия ангел“ беше единствното кафене в околността, където бе отворено по това време, но там не можеха да отидат. След безплодни лутания къде ли не, тя бе предложила остров Маргит. Знаеше, че част от него е забранена за посещения, а в определени часове на денонощието имаше полицейски час за движение по целия остров, но общо взето не го спазваха. Патрулиращата охрана беше съставена от обикновени полицейски сили, не от тайната полиция, а те се различаваха помежду си както тебеширът от сиренето. Рейнолдс, премръзнал от студа колкото и момичето, бе приел с готовност да отидат в барачката на пазача, заобиколена от гранитни павета, камъни и други материали за поправка на пътя. Тя му се стори идеалното място, където могат да се подслонят.
Когато се добраха до тясната барачка и се настаниха вътре, Юлия му разказа за последните събития в дома на Янчи. Двамата мъже, които бяха наблюдавали къщата така настойчиво, направили непростима грешка: само една, но последна, както се казва в такива случаи. С течение на времето те станали толкова самонадеяни, че започнали да се разхождат по тротоара пред самата къща и гаража, вместо на отсрещния.
При една от обиколките си видели вратата на гаража случайно отворена; любопитството и нахалството им стигнали до там, че влезли вътре и започнали да го оглеждат. Това била голямата им грешка, защото Шандор бил на мястото си и ги очаквал. Дали двамата са били информатори на тайната полиция или агенти, не било известно. Шандор с голяма сила, повече отколкото била нужна, така ударил главите им една в друга, че ги обезвредил за дълго време. Важното в случая е, че сега са под ключ, затворени. Всичко се случило след като Рейнолдс напуснал дома им. При новите обстоятелства е безопасно той да посети къщата, за да начертаят плана за извеждането на професора. Единственото, за което Янчи настоял, е посещението да стане по-късно през нощта. Затова се налагаше да изчакат.
На свой ред Рейнолдс разказа на Юлия онова, което му се бе случило. Сега, след като тримата полицаи се бяха отдалечили и опасността се бе разминала, той се взираше в лицето на момичето, въпреки мрака, който цареше в барачката. Почти несъзнателно ръката и почиваше в неговата, но беше напрегната, неподатлива и непреклонна.
— Вие съвсем не сте скроена за този начин на живот, госпожице Илюрин — каза Рейнолдс спокойно, — всъщност малцина са подготвени да живеят така. Не бихте могли да продължите този начин на живот и да ме убедите, че той ви харесва.
— Да ми харесва! Мили Боже, как би могъл някой, който и да е той, да харесва такъв живот! Нищо друго освен страх, глад и репресии, а за нас специално и непрекъсното движение от място на място, винаги с озъртане да не би някой да е зад гърба ти и да се сковаваш от страх, когато диша зад теб. Да говориш това, което не мислиш, и да се смееш, когато не ти е до смях.
— Ако решите още утре можете за заминете на Запад, не е ли така?