— Като оживял след този ужас, който продължил цели шест месеца, товарният кораб пристигнал и ги откарал в Колима, това е край някаква река. Никой не се връща оттам, но Янчи се върнал. — В гласа на момичето можеше да се долови страхопочитание, граничещо с благоговение, независимо, че повтаряше нещо, което сигурно е казвало много пъти. — Това били най-ужасните месеци в живота му. Не знам какво му се е случило през ония дни. Не мисля, че има останал някой жив, който да знае и да може да разкаже какво се е случило тогава. Всичко, което знам, е, че понякога нощем, на сън, лицето му побелява от ужасен кошмар и той вика: „Давай, давай!“ и „Бьистрее, бьистрее!“. Не знам какво точно означава това, но ми се струва, че така подвикват хората, когато карат шейни. Знам, че от онези времена той не може да понася техните звънци. Забелязали ли сте, че на ръцете му липсват пръсти? За ония от НКВД-то или ОГПУ тогава е било любимо занимание — да карат затворниците да доближават ръцете си до перките на моторните им шейни… Понякога ги карали да доближават и лицата си… — Момичето отново замълча за малко и пак продължи, гласът му този път прозвуча несигурно, може би от вълнението, което го бе обзело. — Може да се каже, че Янчи е извадил късмет. Пръстите му, само пръстите му… А виждали ли сте белезите по ръцете му? Знаете ли от какво са те, господин Рейнолдс?
Рейнолдс поклати глава в мрака и момичето изглежда усети движението, защото продължи:
— Вълците, господин Рейнолдс, вълци, полудели от глад. Пазачите ги ловили с капани, държали ги гладни, след това пускали вълк и човек в един и същи трап, човека с голи ръце. Янчи разполагал само с ръцете си, без никакво оръжие. По лицето му, по цялото му тяло има много такива белези.
— Това не е възможно, не е възможно! — възмути се тихо Рейнолдс, като човек, който се опитва да се самоубеди, че макар нещо да е съществувало, не би трябвало да е вярно.
— На Колима всичко е било възможно и това не е най-лошото, което е могло да се случи на баща ми. Преживял е и други неща, ужасяващи, животински, които биха накарали всеки да оскотее, но той никога не ми е разказвал за изживяното.
— А белезите върху дланите не са ли от разпъване на кръст?
— Не са белези от разпъване. Всичките библейски картини са погрешни. Човек не би могъл да бъде прикован на дланите си… Янчи е преживял нещо ужасно, не знам какво е било, но така е успял да се измъкне от тайгата, от дълбоката гора, посред зима. Били го приковали към две дървета, които растели едно до друго, и го оставили там. Дрехите му били разкъсани. Не знам защо са постъпили така жестоко с него. Ужасният студ и кръвожадните вълци са щели да го ликвидират набързо…
— Избягал, Господ знае как е успял, но избягал и напуснал Колима. Вървял и се крил дълго време. Всичките му пръсти пострадали, така получил белезите си, пострадали и краката му… Видели сте как накуцва, когато върви.
— Да — Рейнолдс си спомни странната походка на Янчи. Помисли си за лицето му, което беше безкрайно великодушно и търпеливо, и се опита да съпостави това лице с преживяното от Янчи, но бездната беше огромна, въображението му не можеше да си представи как е възможно да преживее всичко това и да остане толкова великодушен. — Не бих повярвал, че може да има такъв човек, Юлия. Да преживее толкова много… Той наистина е несломим.
— И аз мисля така… Били му необходими четири месеца, за да стигне до Транссибирската железница — там, където тя пресича река Лена. И когато с последни сили успял да спре някакъв влак, той вече не бил на себе си. Останал дълго време в безсъзнание, сетне постепенно се възстановил и успял да се завърне в Украйна.
— Това било през 1941-ва. Постъпил в армията и за година стигнал чин майор. Янчи влязъл в армията по същата причина, по която мнозина от украинците се включвали — просто, за да дочакат случая, шанса да обърнат частите си срещу Червената армия. И този шанс настъпил скоро, когато германците нападнали.
Момичето отново замълча, може би да събере мислите си, след това продължи вече по-спокойно:
— Ние сега знаем, но тогава не сме знаели какво говорят руснаците пред света. А те разказвали за продължителни кръвопролитни битки, за отчаяната защита на Киев, за изпепелената земя край Днепър. Лъжи! Всичко това са лъжи! Светът трябва да научи: — ние посрещахме германците с отворени обятия, устроихме им такова посрещане, каквото малко армии са имали. — Рейнолдс долови, че гласът и се задавя от спомените. — Поднасяхме им храна, вино, украсявахме улиците с гирлянди от цветя. Украинските полкове и дивизии масово дезертираха към германците. Янчи разказва, че такова нещо не е бивало в историята. Скоро германците имаха в армията си хиляди руснаци, които се биеха на тяхна страна под командването на съветския генерал Андрей Власов. Янчи преминал в тази армия, там стигнал чин генерал-майор и станал дясна ръка на Власов. Бил се в тази армия, докато при отстъплението на германците през 1943 година не стигнал в родния си град Виница. — Гласът й, след кратка пауза, прозвуча режещо. — Точно след Виница Янчи се променил. Заклел се, че никога повече няма да воюва и да убива; и спазил клетвата си.