— Виница? — попита Рейнолдс с нарастващо любопитство. — Какво се е случило във Виница?
— Вие никога ли не сте чували за Виница?
— Никога.
— Мили Боже — въздъхна Юлия, — а аз мислех, че целият свят знае за Виница.
— Съжалявам, никога не съм чувал, какво се е случило там?
— Не ме питайте, не ме питайте! — Рейнолдс чу разтреперания глас на момичето. — Попитайте друг, моля ви, не мен!
— Добре, добре — отзова се Рейнолдс изненадан. Той почувства как цялото и тяло се разтърсва от ридания и успокояващо я потупа по рамото. — Оставете, няма значение. Забравете, че съм ви питал.
— Благодаря ви — тя се бе успокоила, но гласът и бе приглушен. — Горе-долу това е всичко, господин Рейнолдс. Янчи отишъл да посети стария си дом във Виница, но там го чакали руснаците. Чакали го от доста дълго време. Заловили го и го зачислили в украински полк, съставен от дезертьори, които били заловени. Били без униформи, с остарели, почти негодни оръжия. Разположили ги на позиция срещу германците в истинско самоубийствено положение. Десетки хиляди украинци пострадали. Янчи бил заловен от германците — захвърлил оръжието и тръгнал направо към техните окопи. Познали го и до края на войната прекарал при генерал Власов. След войната украинската освободителна армия била разделена на малки групи. Някои от тях, не знам дали вярвате или не, все още действат. Така се срещнали и с Графа. Оттогава са неразделни.
— Той нали е поляк, имам предвид Графа?
— Да, точно в Полша се срещнали.
— А кой всъщност е той, знаете ли?
Рейнолдс по-скоро почувства, отколкото видя, как момичето поклати глава.
— Само Янчи знае какъв е и откъде е Графа. Това, което за мен е ясно, че е верен приятел на баща ми, че е най-удивителната и чудесна личност, която някога съм познавала. Между тях има някаква странна, но много силна връзка. Струва ми се, че може би ги свързва пролятата кръв, която са видели. Може би ги свързва и решението повече да не убиват. Те са хора на дълга и на думата, господин Рейнолдс.
— Той наистина ли е граф?
— Да, наистина. Доколкото знам, притежава огромно състояние — езера, гори, пасбища, намират се някъде близо до границата между Източна Прусия и Литва. Мястото се нарича Аусустов. Бил се е с германците през 1939 година, след това преминал в нелегалност, доста по-късно германците го заловили и им се сторило много забавно да накарат полския аристократ да работи принудително. Вие знаете що за работа е било, господин Рейнолдс — да разчиства развалините, да вади хиляди трупове на убити от „Щуките“ и бомбите. Заедно с други, заставени насила да вършат най-черната работа, успяват да убият тъмничарите си и да се присъединят към полската армия на съпротивата. Сигурно си спомняте за случилото се тогава — маршал Рокосовски спрял руските армии извън Варшава и оставил германците и полската съпротива да се самоизбиват в развалините на града.
Спомням си, хората разказват, че това е била най-жестоката и кръвопролитна битка в цялата война. За поляците е била истинска скотобойна, разбира се.
Мнозина са пострадали, почти всичките. Останалите, и Графа между тях, били отправени в „Аушвиц“, където били газовите камери. Германските войници от конвоя ги оставили да си вървят, никой не знаел защо, но преди това ги жигосвали. Графа има номер на ръката. Целият е в белези. Кой знае какво е преживял — тя потръпна, — сигурно е било ужасно.
— И тогава навярно е срещнал баща ви?
— Да, те и двамата били заедно с хората на Власов, но не останали за дълго. Безбройните безмислени убийства им опротивели. Това не било вече армия, а банди. Преобличали се като руснаци, спирали полски влакове, сваляли пътниците и убивали всеки, който имал членска книжка от комунистическата партия. Бандите на Власов влизали често в градовете да тършуват, отмъквали плячка, извеждали стахановците и много обикновени граждани, набедени, че служат на руснаците, и най-жестоко ги хвърляли между ледените блокове на Висла — там да намерят смъртта си. Баща ми и Графа отишли в Чехословакия и във Високите Татри се присъединили към словашките партизани.