— За тях сме чували дори в Англия — потвърди Рейнолдс, — били са най-разпалените и независими борци в Централна Европа.
— Мисля, че Янчи и Графа ще са съгласни с това мнение — каза момичето прочувствено. — Скоро те напуснали партизанските части. Словаците не били особено заинтересовани да се бият. Биели се заради самата съпротива. И когато нещата се объркали, започнали да се сражават помежду си, нещо като гражданска война. Тогава именно Янчи и Графа дошли в Унгария. Тук са от седем години, но повече от времето са живели извън Будапеща.
— А вие откога сте тук?
— Горе-долу от тогава. Едно от първите неща, което Янчи и Графа направили, е било да дойдат в Украйна за нас, да ни вземат. Преведоха ни с майка ми по доста дълъг и труден път през Карпатите и Високите Татри. За минавалия по онези места това ще прозвучи респектиращо, защото не всеки би се наел да премине по този път, но за мен това беше чудесно пътуване. Беше в разгара на лятото, слънцето блестеше. Двамата ги познаваха навсякъде, имаха приятели къде ли не. Не бях виждала майка си толкова щастлива.
— Да. Останалото знам — Рейнолдс опита да насочи разговора по-нататък. — Графа узнавал кой ще е следващият, определен да попадне в ръцете на палачите, и Янчи винаги успявал да го спаси от брадвата им. Говорил съм с дузина такива хора в Англия, спасени лично от Янчи. Странното в случая обаче е, че нито един от двамата не мрази руснаците. И двамата желаят мир. Янчи говори на тази тема убедено, агитира за мира, дори и мен се опита да убеждава.
— Казах ви — обади се момичето тихо, — че той е чудесен човек.
Минутите потекоха по-нататък в мълчание, сякаш и двамата бяха потънали в мислите си, докато Юлия изведнъж, съвсем изненадващо, не опита:
— Вие женен ли сте, господин Рейнолдс?
— Това пък защо? — Рейнолдс се сепна от внезапната промяна на темата.
— Имате ли съпруга? Или любима, или изобщо момиче? Моля ви, не казвайте „не“ и не се главоболете да се изкарвате свободен, защото сте бил суров, жесток, безнравствен и малко посредствен. Аз мисля, че вие не притежавате нито едно от тези качества.
— Защо говорите така? Аз дори не съм отворил уста да кажа нещо — запротестира Рейнолдс. — Мисля, че вие сама бихте могли да си отговорите. Пък и всеки би могъл, това не е трудно да се разбере. При моя начин на живот да имам жена е невъзможно, двете са несъвместими. Сигурен съм, че самата вие знаете това от собствения си опит.
— Зная — промълви момичето, — зная и това, че тази вечер на три пъти ме измъкнахте от… от много неприятни ситуации. Едно чудовище не би се трогнало от такива неща. Съжалявам, много съжалявам, че ви нарекох така. Доволна съм, защото още преди Янчи и Графа да са напълно сигурни във вас, се убедих, че не съм била права. Вие не можете да знаете какво представляват те двамата за мен. Много са опитни и винаги излизат прави, а аз толкова често греша, но този път преди тях доказах, че аз съм права.
— Не разбирам за какво точно говорите… — започна Рейнолдс учтиво, но не успя да завърши, защото момичето го прекъсна.
— Само да можете да видите изражението им, когато им разкажа, че сме седели съвсем сами двамата в тази барачка и че цели десет минути господин Рейнолдс ме е държал в прегръдките си — гласът и звучеше колебливо, в него скрито бликаше смях. — Вие ме прегърнахте, когато помислихте, че ще се развикам и ще стана причина да ни открият. А аз наистина щях да се развикам — добави тя. — Вашата вълча кожа е малко грапава, господин Рейнолдс.
— Боже господи! — Рейнолдс беше искрено учуден. Чак сега той си даде сметка, че ръката му почива на раменете й. Усещаше допира на косите и върху почти премръзналата си, вкочанена ръка. Притеснен изрече някакво извинение и, тъкмо се канеше да махне ръката си, замръзна неподвижен. Вместо да я свали, той стисна още по-здраво раменете на момичето, приближи устни до ухото му и прошушна: — Имаме си компания, Юлия.
Рейнолдс погледна навън с крайчеца на окото си и то потвърди всичко, което необикновено тренираният му слух бе подсказал. Снегът не валеше вече и той ясно видя как трима души се прокрадваха бавно към тях. Би могъл да ги забележи поне стотина метра преди да наближат, но увлечени в разговора, бяха постъпили неразумно, бяха приспали бдителността си. За втори път тази вечер Юлия грешеше за полицаите и този път нямаше да могат да се измъкнат. Старанието да вървят тихо и предпазливо беше сигурно доказателство, че полицаите са ги открили и знаят, че са в малката барачка.
Рейнолдс нямаше време за колебание, притисна с дясната си ръка главата на Юлия, обгърна я с лявата и впи устните си в нейните. Първата инстинктивна реакция на момичето бе енергично да го отблъсне, да обърне лицето си настрана, да изтръгне тялото си от прегръдката му, но това беше само в първия миг: сетне Юлия се отпусна и Рейнолдс разбра, че се е досетила. Беше дъщеря на баща си и се ориентираше бързо в сложната обстановка. Тя сама обви ръце около врата му.