Трябваше да се завърне към 23 часа, най-късно в среднощ. Това време дойде и мина, но от Казака нямаше никаква вест. Стана 1 часа, един и половина, очакването се смени с напрежение и почти с отчаяние, но малко след 2 часа той се появи. Пристигна не с моторетката, с която бе заминал, а с голям, сив опел-капитен. Натисна спирачките, загаси мотора и излезе от колата с подчертано безразличие, като човек, който е свикнал с такива неща и изпитва едва ли не досада. Едва по-късно се разбра, че той всъщност за пръв път в живота си се е качил на кола — факт, напълно обясняващ закъснението му.
Казака донесе и добри, и лоши новини, документи и указания. Добрите новини бяха, че Графа бе успял да открие местонахождението на Дженингс, беше го направил смешно лесно. Фурминт, шефът на тайната полиция, му го бе казал лично по време на разговор. Лошите новини бяха наистина неприятни. Мястото, където държаха професора, беше известният затвор Сархааза, на около сто километра на юг от Будапеща. Считаха го за най-недостъпната крепост в Унгария. Там обикновено затваряха такива противници на режима, на които бе съдено никога да не видят бял свят. За нещастие Графа не можеше да им помогне, полковник Хидас сам, персонално, му бе възложил някакво разследване за лоялност в град Гьодьольо, където зле настроени елементи създаваха от известно време главоболия на властта. В добавка към всичките неприятности беше и фактът, че Имре продължаваше да е в неизвестност. Графа се страхуваше, че нервите му не са издържали и може би бе избягал от тях, от групата им.
Казака предаде съжалението на Графа, че не е успял да ги информира подробно за затвора Сархааза, но никога не е бил там. Сферата на оперативните действия, които е изпълнявал, е била ограничена в рамките на Будапеща и северозападната част на Унгария. Вътрешното разположение и правилата в затвора, според Графа, нямало да имат особено значение за успеха на начинанието. Само пълното нахалство и блъфирането могат да послужат на техните цели, само на това можели да се надяват. Разбира се и на документите. Графа беше изпратил документи за Янчи и Рейнолдс. Те бяха шедьоври на подправянето: две карти за самоличност за двамата и един документ на името на Алам Ведепми Хатошаг, подписан от Фурминт и приподписан от министъра със съответните печати, което говореше за оригиналността му. Той възлагаше на директора на затвора да предаде професор Харолд Дженингс на приносителя на документа.
Освобождаването на професора бе поставено на карта и затова предложението на Графа беше да използват и най-малкия шанс. Документът, с който разполагаха, щеше да им свърши добра работа. Никакъв друг, издаден дори и от по-висша инстанция, но отнасящ се до освобождаването на затворник, не би могъл да им бъде по-полезен. Самата мисъл, че някой по свое усмотрение е проникнал зад стените на ужасния Сархааза, беше толкова фантастична, че бе извън здравия разум. Графа се надяваше да успеят, просто трябваше само да държат инциативата в ръцете си.
Казака предаде и предложенията на Графа той, заедно с Шандор, да ги придружат до хана в Петоли, малко градче на около пет мили на север от затвора, и там да чакат на телефона. В този случай всички членове на организацията трябваше да поддържат връзка помежду си. Капак на прекрасно свършената от Графа работа в този ден бе, че беше успял да намери и транспорт. Пропуснал бе само да каже откъде го е набавил.
Рейнолдс поклати глава удивен.
— Този човек е истинско чудо! Само Господ знае как е успял да уреди всичко това за един единствен ден. Все едно, че са му дали отпуск специално да се съсредоточи върху нашите работи. — Той погледна Янчи, който не даваше вид, че е учуден. — Какво мислите?
— Ще отидем — каза Янчи спокойно и уверено. Той гледаше към него, но Рейнолдс знаеше, че всъщност говори на Юлия. — Ако дойде добра, обнадеждаваща новина от Швеция, ще отидем. Професорът е възрастен вече, нечовешко ще е да умре далеч от семейството си и от родната земя. Ако ние не отидем… — той прекъсна думите си и се усмихна. — Ако не отидем, знаете какво ще рече Господ или поне Свети Петър. Ще ме погледне съжалително и ще ми каже: „Янчи, за теб няма място тук, не можеш да очакваш любезност и милосърдие от нас, защото каква любезност и милосърдие имаше в сърцето ти за Харолд Дженингс?“
Рейнолдс го погледна и помисли за човека, който бе разкрил душата си предната нощ. За него съчувствието към другите и вярата му в свръхестественото милосърдие, която стряска мнозина, са край ъгълен камък на съществуванието. Той знаеше, че Янчи се шегува. Погледна към Юлия, видя я, че се усмихна с разбиране. Разбра, че тя също я наясно, очите й бяха помръкнали и се държеше малко сковано, защото знаеше какво може да се случи.