„… конференцията в Париж приключва тази вечер, когато ще бъде издадено официално комюнике. Очаква се, че външният министър ще отлети за дома тази нощ… моля да ме извините, това трябва да се чете утре през нощта…, след което ще докладва на правителството. Все още не е известно…“
Гласът на говорителя прозвуча в тишината на стаята и замря заедно със звука на радиото, което загасиха. Дълго време никой не поглеждаше към останалите, сякаш не се решаваха да проговорят. Накрая Юлия наруши мълчанието, а гласът и беше необикновено спокоен.
— Да, не беше ли това, което чакаме? Та това е паролата, която толкова се забави. „Тази вечер — утре вечер“. Момчето е свободно, то е спасено и е в Швеция. Най-добре ще е да вървите веднага.
— Да — Рейнолдс се изправи, не изпитваше нито облекчение, нито възбуда, както бе очаквал, щом светне зелената светлина за действие. Чувстваше някакво вцепенение и странна тежест на сърцето. — Но щом ние знаем, нищо не пречи комунистите също да знаят и може да вдигнат професора и да го изпратят в Русия всеки миг. Наистина нямаме време за губене.
— Така е, не можем да протакаме — Янчи облече шинела и надяна униформените ръкавици. Погледна към Рейнолдс, който вече беше облякъл униформата, и се обърна към Юлия.
— Не се тревожи за нас, скъпа, след 24 часа бъди в главната ни квартира, но не минавай през Будапеща. — Той я целуна по челото и излезе навън в студената, мрачна сутрин.
Рейнолдс се поколеба, полуобърнат към нея той видя как тя отклони погледа си и се загледа в огъня, затова напусна стаята без да каже дума. Когато сядаше на задната седалка на опела, съзря израза върху лицето на Казака, който вървеше след него. Момчето беше ухилено до уши.
Три часа по-късно, под мрачното, надвиснало небе, натежало от неизвалян сняг, Шандор и Казака слязоха от колата близо до ханчето в Петоли. Пътуването премина без премеждия, макар че бяха подготвени за проверки по пътя. Комунистите бяха сигурни в себе си, нямаше и причина да бъде другояче.
Десетина минути по-късно внушителният, сив, отблъскващ силует на затвора Сархааза се изправи пред погледа им. Това беше стара, непристъпна сграда, оградена с високи стени, заобиколена и от три концентрични реда бодлива тел, по която, без съмнение, протичаше ток с високо напрежение. Земята между бодливите редове вероятно беше минирана. На вътрешната и външната ограда имаше изградени дървени кули за въоръжена с картечници охрана. Самият вид на сградата и кулите всяваше страх. Рейнолдс за пръв път бе докоснат от него. Едва сега си даде сметка за лудостта на акцията, която бяха предприели.
Янчи вероятно бе отгатнал чувствата му, но не каза нищо, само увеличи скоростта през последната миля и рязко натисна спирачките, за да спре пред величествената, сводеста порта. Един от охраната с оръжие в ръка се втурна към тях, за да види документите и да установи самоличността им. При вида на Янчи, облечен в полицейска униформа, войникът отстъпи назад със страхопочитание. Само с една дума Янчи го смрази, изгледа го презрително и му каза, че иска да види коменданта. Поведението на войника говореше за ужаса, който внушава униформата дори между онези, които не би трябвало да се страхуват от нея. След не повече от пет минути Янчи и Рейнолдс бяха в кабинета на коменданта. Това беше последния човек, когото Рейнолдс очакваше да види на подобно място. Той беше строен, леко приведен, с добре ушит костюм и интелектуално лице с високо чело. Носеше пенсие, имаше добре поддържани ръце и, според Рейнолдс, приличаше повече на цивилен, учен или хирург. Всъщност той беше и двете. Признат бе за най-големия специалист по психология и процедури за физиологично разпадане на личността.
Доколкото Рейнолдс можеше да разбере, комендантът не се съмняваше в тяхната самоличност. Предложи им по чашка и се засмя, когато те отклониха поканата. Тогава ги прикани да седнат и пое от Янчи документа за предаването на затворника.
— Хм! Няма никакво съмнение във валидността на този документ, нали така, господа?
„Господа, отбеляза си Рейнолдс наум, този човек трябва да е много самоуверен, за да употреби тази дума тук, където царува вездесъщото «другарю»“.
— Очаквах това от моя добър приятел Фурминт, още повече, че конференцията се открива днес, нали така? Не можем да си позволим професор Дженингс да отсъства — най-блестящият камък в нашата корона, нали мога да се изразя така? Ах, но това е чуждоземен израз. Имате ли документи, господа?
— Естествено — отзова се Янчи и подаде своята карта. Рейнолдс направи същото и комендантът кимна, очевидно доволен. Той погледна към Янчи, после кимна към телефона.