— Вие, разбира се знаете, че имам директна линия с улица „Андраши“. Разбирате, че за затворник от величината на професор Дженингс нямам друг изход и няма да се засегнете, ако телефонирам, за да получа потвърждение на указанието да ви предам затворника и, разбира се, за вашата самоличност.
Рейнолдс почувства как сърцето му спря да бие, кожата на лицето му се опъна като восъчна хартия. „Господи, как бяха пропуснали да не догледат тази очевидна предпазна мярка? Единственият им шанс сега оставаха пистолетите. Може би трябваше да вземат коменданта като заложник…“ Ръката му се плъзна към вътрешния джоб, когато дочу, че Янчи заговори; гласът му беше удивително спокоен и вдъхваше доверие, върху лицето му не се четеше и най-малка следа на тревога.
— Но разбира се, коменданте! Един толкова важен затворник като Дженингс! Няма да се обидим, не сме и очаквали друго нещо.
— В такъв случай не е необходимо да се обаждам. — Комендантът се засмя и побутна през масата документа с нареждането за затворника. В този миг Рейнолдс почувства как вдървените от напрежение мускули на тялото му се отпускат, обзе го облекчение и надежда за успех на акцията, които го заляха като огромна вълна. Едва в тези обстоятелства Рейнолдс бе започнал да разбира, да осъзнава, макар и смътно, що за човек всъщност беше Янчи. В сравнение с него той имаше още много да се учи.
Комендантът се протегна, взе някаква бланка, погледна ги пак, после написа нещо върху нея и подпечата подписа си с официалния печат. Когато свърши това, натисна някакъв звънец. Подаде документа на човека от охраната, който присъстваше в стаята, и с небрежен жест го накара да се отстрани.
— Три минути, господа, не повече. Не е много далеч оттук. Но комендантът беше преувеличил, не бяха минали и 3 минути, дори 30 секунди, когато вратата се отвори, за да пропусне не Дженингс, а половин дузина добре въоръжени, сковани в движенията си пазачи. Преди още Янчи и Рейнолдс да се съвземат, да започнат да осъзнават какво се е случило, и двамата бяха приковани безпомощни върху столовете. Комендантът поклати глава и се усмихна тъжно.
— Простете ме, господа, за хитростта, страхувам се неприятна за вас, каквито са повечето подобни хитрости, но в случая беше необходима. Документа, който подписах, не беше за предаването на професора, а за арестуването ви. — Той свали пенсието си, изтри го с кърпата си, огледа го доволен и отново го сложи на носа си. — Капитан Рейнолдс, вие сте един необикновено упорит млад човек.
8
В първите минути след шока от неочакваното развитие на събитията Рейнолдс беше като безчувствен, сякаш допирът на металните окови около китките и глезените му го бе лишил от способността и желанието да реагира. След това, когато премина първата вълна от изненадата и вцепенението, той почувства огорчение от случилото се с него. Беше му непоносимо да чувства безсилието си. Усещаше се като в капан. Комендантът бе разиграл фарс с тях, беше успял да ги заблуди напълно и сега те бяха затворници в ужасния Сархааза. Ако някога излезеха от мрачните му стени, нямаше да са нищо повече от неузнаваеми зомби, празна черупка на хората, които някога са били.
Рейнолдс погледна към Янчи, за да види как възрастният човек понася смазващия удар, провала на плановете им, действителната заплаха от смърт, да разбере реакцията му на случилото се. Доколкото можеше да съди, Янчи изобщо не реагираше на ситуацията, сякаш не се отнасяше до него. Лицето му бе абсолютно спокойно, той гледаше към коменданта замислено, с преценяващ поглед. В него можеше да се прочете много и Рейнолдс помисли с удивление, че сякаш Янчи е господар на положението.
Когато и последната метална гривна щракна около крака на стола, шефът на охраната погледна въпросително коменданта. Той махна с ръка, за да ги освободи.
— Безопасни ли са?
— Напълно.
— Тогава много добре, можете да си вървите.
Шефът на охраната се поколеба.
— Тези двамата са опасни хора — рече той. — Това ми е добре известно — каза търпеливо комендантът, защо мислиш ви извиках да ги обезвредите, ако не смятах, че е необходимо. Но сега те са оковани за столовете, които са прикрепени към пода, ще се освободят само, ако се изпарят.
Комендантът почака, докато вратата се затвори зад мъжете от охраната, сплете тънките си пръсти и поде със спокойния си, убедителен глас:
— Така, господа, настъпи моментът, ако това наистина е някакъв момент, за тържество: пълно самопризнание на английския шпионин плюс неопровержими доказателства. Това, господин Рейнолдс, ще предизвика бурна международна сензация. Като допълнение имаме и опасния шеф на най-добре организираната група за нелегално прехвърляне на хора на Запад; английски шпиони, антикомунистически групи в Унгария в съвместна акция. Разбира се, ще спестим тържествуването и злорадството, това е безцелно губене на време, нещо подходящо за кретени и идиоти. — Той се засмя и ги изгледа: — Честно казано, удоволствие е човек да има работа с интелигентни хора, които приемат неизбежното и са достатъчно реалисти, за да не започнат с обикновените оплаквания, отрицания, оскърбления и клетви за невинност. Никакво театралничене, никаква градация на напрежението. Няма защо да си създаваме допълнителни неприятности или ненужни секретности — продължи той, — времето е най-ценният дар, който имаме, и пилеенето му е непростимо престъпление… Все пак, господин Рейнолдс, бъдете така добър да последвате примера на вашия приятел и да се въздържите да изпробвате здравината на тези вериги, каквото, струва ми се, е първото ви намерение. Зная на какво сте способен, когато сте в подобна тъжна, подтискаща ситуация. Няма смисъл да крия от вас, защо да не го знаете — комендантът погледна към Янчи, — съжалявам, въпреки това, че трябва да ви го кажа, но вашият невероятно смел и талантлив приятел, който толкова дълго и с фантастичен успех се е прикривал като майор от тайната полиция, най-накрая ви предаде.