Десетина минути по-късно, задъхан от рязката промяна на задушаващата горещина на килията след студа под нулата на двора, Рейнолдс погледна тракащия часовник, сетне извърна очи към Янчи:
— Той не би пропуснал и най-малката възможност да приложи най-изтънчени мъчения, нали?
— Ако те чуе, ще се ужаси, истински ще се ужаси от споменаването на думата „мъчение“ — каза Янчи сериозно. — За себе си комендантът мисли само като за учен, който провежда експеримент. Единственото, което желае, е да получи максимално добър резултат от гледна точка на опита, който провежда. Той, разбира се, е почти луд, обладан от сляпата ненормалност на всеки фанатик. Ще бъде шокиран, ако чуе онова, което казваш.
— Луд? — изруга Рейнолдс. — Той е един безчовечен демон. Кажи ми, Янчи, и този вид хора ли наричаш братя? Все още ли вярваш, че във всеки човек има нещо добро?
— Безчовечен демон? — промърмори Янчи. — Добре, да приемем, че е така, но в същото време нека не забравяме, че безчовечността няма граници, не е ограничена нито във времето, нито в пространството. Ти знаеш за изключителната суровост, с която руснаците правят своите разследвания при политическите си противници. В същото време един Господ знае колко хиляди унгарци са били екзекутирани или мъчени, докато смъртта дойде за тях като избавление от техните сънародници, също унгарци. Чешката тайна полиция е достоен партньор на НКВД. Полската полиция пък, формирана почти изцяло от поляци, е отговорна за още по-жестоки зверства, каквито дори и руснаците не са сънували.
— По-страшни и от зверствата във Виница ли?
Янчи го изгледа продължително и леко учудено, след това прекара опакото на ръката през челото си, за да изтрие потта, която беше избила.
— Виница… — той повдигна ръка и направи неопределен жест, после се загледа разсеяно в мрака, който се сгъстяваше в ъгъла на килията. Доста време остана така замислен, после каза:
— Защо споменаваш за Виница, момчето ми?
— Не знам, Юлия ми разказа, може би не трябваше да повдигам този въпрос. Съжалявам, Янчи, забрави го.
— Няма защо да се извиняваш. Аз самият никога няма да я забравя — Янчи отново се замисли, след това бавно продължи, сякаш всичко беше отново пред очите му. — Аз никога няма да забравя Виница. Беше 1943 година. Тогава бях с германците. Трябваше да разкопаем една овощна градина близо до Главната квартира, където се е помещавал НКВД. Градината имаше висока ограда, там намерихме масов гроб с около 10000 трупа. Между тях бяха майка ми, сестра ми, другата ми дъщеря, по-голяма от Юлия, и единственият ми син. Дъщеря ми и синът ми бяха горени живи. Не е лесно да се говори за тези неща…
В следващите минути мрачната, гореща като пещ килия в подземията на Сархааза сякаш престана да съществува за Рейнолдс. Той забрави ужасните мъки, на които бе подложен, престана да разсъждава за международния скандал, който съдът щеше да предизвика — мисъл, която го преследваше непрестанно и не му даваше спокойствие; забрави дори за човека, който имаше за цел да ги унищожи психически; не чуваше даже тракането на часовника.
Мислите му бяха заети само с човека, който сега спокойно седеше срещу него. Той можеше да мисли само за ужасната му история, за страшния шок, последвал вероятно от разкритията, които навремето е направил, за чудото, че все още е успял да запази здрав разсъдъка си и да продължи да е все така мъдър, миролюбив и внимателен, какъвто е. Беше загубил толкова много близки и обичани хора, онези, които е обичал най-много и за които всъщност е живеел, и след всичко това беше в състояние да нарече убийците им свои братя… Рейнолдс погледна към Янчи и за сетен път се убеди, че дори не е започнал да разбира този удивителен мъж. Беше почти сигурен, че никога не ще успее да го разбере.
— Никак не е трудно човек да прочете мислите ти, приятелю — каза Янчи внимателно. — Аз загубих толкова много от онези, които обичах, а с времето почти загубих и благоразумието си. Графа, ще ти разкажа историята му някой ден, е загубил още повече. Аз поне все още имам Юлия и дълбоко в сърцето си вярвам, че имам и моята съпруга, а той е загубил всичко на този свят. Ние и двамата сме наясно, че това беше едно кръвопролитие и насилие, което покоси и отнесе от нас любимите ни хора. Но ние също така знаем, че дори да проливаме кръв от днес, та чак до вечността, няма да можем да ги върнем обратно. Отмъщението е за лудите на тази земя. Но то не може да създаде нищо друго, освен един свят, в който кръвопролития и насилия ще продължават да отнасят любимите ни хора. Може би си заслужава да се живее само за един по-добър свят, към който да се стремим и на който да посветим усилията си. Аз съм един обикновен човек и не мога да си представя нещо друго по-добро — той поспря и се усмихна. — Е, хайде, ние сега говорим за безчовечността изобщо. Нека да не забравяме особеното място, в което се намираме в момента.