Парата съскаше през тръбите в стената, влагата се разпростираше в килията и температурата растеше постепенно: 120, 130,140. Телата им бяха пропити от пот, очите им се заслепяваха от нея, едва дишаха нажежения въздух, на два или три пъти Рейнолдс загубваше съзнание и, ако не бе завързан здраво за стола, щеше да се строполи направо във водата.
Точно когато Рейнолдс се съвземаше от поредния припадък, почувства разхлабваното на връзките и, преди още да разбере какво точно става, пазачите го изведоха заедно с Янчи отново, за трети път тази сутрин, на режещия студ на двора. Рейнолдс усещаше как му се вие свят и се клатушкаше като пиян, когато стъпи на снега. Тялото му се тресеше. Янчи беше в същото положение, почти го влачеха. Въпреки мъглата, която се стелеше в съзнанието му, Рейнолдс си спомни нещо и погледна часовника си — беше точно два часа. Видя, че Янчи гледа към него и долови беглия жест, с който показваше, че е наясно какво ги очаква. Беше точно 2 часа и комендантът, точен, какъвто беше, щеше да изпълни заканата си. Очакваше ги в кабинета си заедно със спринцовките и кафето, мескалина и актедрона. Очакваше ги, верен на заканата си, да ги прати отвъд ръба на лудостта.
Комендантът наистина ги очакваше, но не беше сам. Първия човек, когото Рейнолдс видя, щом прекрачи прага на кабинета, беше човек от охраната, после още двама от тайната полиция, след това огромния Коко, загледан злобно в него, с широка отблъскваща усмивка, изписана на грубото му, животинско лице. После, най-накрая, видя гърба на човек, облегнат небрежно на прозоречната рамка, който пушеше черни руски папироси със смачкан мундщук. Когато мъжът се обърна, Рейнолдс видя, че това беше Графа.
9
Рейнолдс беше убеден, че очите и разсъдъкът му го заблуждават. Не можеше да е истина. Знаеше, че Графа е в безопасност и далече от това ужасно място. Той може би не подозираше, но началниците му от тайната полиция се съмняваха в него и нямаше да го оставят да направи и крачка без да го следят и да го държат изкъсо. През последня час, час и половина влагата, парата и адската горещина в подземната килия бяха виновни за състоянието му в момента. Рейнолд се чувстваше направо объркан, главата му беше размътена и не можеше да се съсредоточи. Мислите му се губеха и сега явно му играеха странна шега. Все пак това не можеше да е Графа… Но човекът до прозореца се отдръпна бавно от стената, до която беше стоял опрян и пристъпи с небрежна походка през стаята. С цигара в едната ръка и чифт тежки кожени ръкавици в другата, той приближи до Рейнолдс. Не можеше да има никакво съмнение, това наистина беше Графа, жив и напълно невредим. Рейнолдс зяпна от изненада, очите му се ококориха, след това върху лицето му се изписа измъчена усмивка.
— Къде за Бога… — започна той, след това залитна назад към стената зад гърба си, защото Графа го удари през лицето с тежките ръкавици. Рейнолд почуства как кръвта бликна през прясната рана на горната му устна. Почувства нов пристъп на слабост.
— Урок номер едно, човече — каза Графа небрежно и погледна с досада малкото петънце кръв върху ръкавицата си. — В бъдеще ще говорите, само когато ви питат. — Погледът му, изпълнен с досада и неприязън, сега се прехвърли от ръкавицата към двамата затворници. — Тези хора затънаха ли в блатото, коменданта?
— Не, все още не — комендантът изглеждаше много разстроен, — точно в момента ги подлагахме на обработка в една от нашите парни стаи… Истинско нещастие, капитан Золт, цяло нещастие наистина, особен случай, наруши се цялата последователност.
— Аз не бих се тревожил толкова, коменданте, успокои го Графа. — Тук съм по служба, затова са излишни всякакви официалности. Разбирам, че затворниците трябва да бъдат върнати скоро, но това ще бъде късно през нощта или утре рано сутринта. Струва ми се, че другарят Фурминт ви има голямо доверие и преди всичко е убеден, че като психолог ще успеете да ги обработите както трябва.
— Сигурен ли сте, че отношението на другаря Фурминт е такова, капитане?
Комендантът беше развълнуван.
— Сигурен ли сте в това, което казвате? Драго ми е да го чуя, ще се постарая. Съобщете на полковника.
— Разбира се — Графа хвърли поглед на часовника си, после каза: — Няма защо да се бавим повече, коменданте. Знаете колко е важно да не закъсняваме. Освен това — той се усмихна, — колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.