— Стой тук, Готлиб! — и продължи да напада, решен твърдо да убие този мръсник, който искаше да предостави целия свят на ненормалния си бог-демон. Накрая усилията на Райлин се увенчаха с успех. Огромният му меч премина със сила през сабята на Раксмаил и го прониза в гърдите. Вместо съпротивлението на плът обаче светлият елф усети чувство, все едно острието му е влязло във вода и с ужас видя как плътта на Раксмаил около меча му бълбука като черната течност на адски басейн, водещ към отвъдното.
— Ти губиш, пале — усмихна се баронът и заби сабята си в корема на изненадания Райлин.
Елфът изпъшка и от зяпналата му уста плисна кръв. Отмалелите му ръце изпуснаха меча на баща му, а ръцете му напразно се опитаха да стиснат пронизалото го острие. Баронът дръпна сабята си, като разкървави дланите на младия си противник и едва не отсече пръстите му.
Райлин се просна по главата на ледения дракон и се опита да каже нещо, но устата му излязоха само стон и още кръв.
Готлиб изрева и от устата му изскочи такава струя лед, която обви целия барон и половината му леден дракон.
— Върви при господаря си! — изкрещя могъщия звяр и прасна с опашка заледените си противници. Раксмаил и драконът му се пръснаха на хиляди късове, които паднаха в злокобен дъжд на земята, а от армията нашественици се чу стон.
В това време Райлин, безсилен и изгарян от болка се плъзна настрани и падна от дракона си, за да бъде уловен нежно от лапите му.
Беше му невероятно студено, целият бе облян в пот. Видя угриженото изражение по муцуната на Готлиб над себе си. Опита се да каже нещо, но можа само да изпъшка.
— Не говори — тихо каза ледения дракон, — пести си силите. Беше невероятен.
Сетне отлетя към Гората, отчаяно надявайки се, че някой там ще може да помогне.
В това време Райлин притвори очи. В устата си усещаше соления вкус на кръв.
Лорд Афтат
Огромна приведена статуя на Прокълнатия изпълваше края на квадратната зала, която се разкри пред очите на Алтан и Тамия. Под нея на малък олтар бе завързана русокоса девойка, чието лице бе изкривено от ужас и отвращение. Над нея се бе надвесил черен елф, облечен в дълго тъмно наметало. Само по заострените уши и елегантната фигура обаче можеше да се познае, че създанието е елф. Кожата му не бе бледа, както бе обичайно за такива създания, а жълтеникава и мазна. Лицето му бе издължено и грозно, а носът — дълъг и крив като клюна на лешояд. Очите на черния елф бяха млечнобели, но той явно виждаше, тъй като лицето му се разшири в гротескна гримаса.
— Скъпите гости са оцелели от пиршеството си с добрия Гролф, виждам — каза той, разкривайки оределите си жълти зъби.
— Лорд Афтат — отвърна Алтан и навлезе в залата. Тя бе гнусна като всичко в Зардан Карр, стените и бяха покрити с мъхове и лишеи, а по тях висяха на вериги скелетите на незнайни страдалци.
— А ти трябва да си младият Алтан — усмихна се черния елф, — убиецът на стария Казадар.
— Не знам как си ме познал… — понечи да каже Алтан.
— Описанието ти е плъзнало надлъж и шир из Ралмия — прекъсна го лорд Афтат — както и на хубавата ти жена.
Черният елф погледна Тамия.
— В такъв случай си чувал за способностите ми — отвърна младежът и надигна ръка, — пусни плененото момиче и ни остави да си вървим, за да те оставя да живееш.
— Не мисля — отговори Афтат и извади от плаща си дълъг, закривен ханджар, чиято дръжка изобразяваше Прокълнатия.
— Мисля — черният елф и погледна към вързаната девойка, — че ще прережа красивото ѝ вратле.
Афтат надигна ножа. Алтан изруга и запрати взрив от червени светкавици по отвратителния елф. Когато те доближиха целта си обаче, около лорд Афтат проблесна странно зеленикаво сияние и внезапно Алтан извика, преви се от болка и падна на колене.
— Алти — извика Тамия.
— Магическо огледало — обясни мило лорд Афтат, — още щом те видях да се задаваш през окото на моя Наблюдател, Алтан, подготвих такава магия, която да ме защити от предполагаемата ти велика сила.
Алтан се изправи задъхан и отново надигна ръце.
— Както знаеш, лорд Афтат, едно огледало може да бъде счупено — процеди младежът, — а докато е около теб ти не можеш да правиш никакви магии.