— Ако станеш, ще отвориш раната на корема си отново и ще умреш. В момента не можеш да се биеш.
Райлин притвори очи и въздъхна. Лечителката беше права, чувстваше се слаб като коте. А и да беше в разцвета на силите си, каква полза? Раксмаил бе неубиваем, бе му го доказал в небето.
Елфът потръпна при спомена.
— Студено ли ти е? — погрешно го разбра лечителката.
— Не — отвърна Райлин. Главата му бе замаяна и чувстваше, че всичко наоколо се движи. Внезапно осъзна, че това наистина е така.
— Пътуваме ли? — попита той объркано.
— Да — наведе очи към земята момичето, — на пътуваща шатра сме.
— Как така? — не разбра Райлин. — Къде отиваме?
— В Планините на Забравата — отвърна лечителката.
— Но защо? — отново не успя да схване раненият.
— Напускаме Гората — тихо каза момичето и в очите ѝ проблеснаха сълзи.
— Кои ние… не — Райлин зяпна, — не можем така да я оставим. Аз… аз ще помогна.
И отново понечи да стане. Момичето обаче го бутна отново назад и Райлин установи, че няма сила дори да преодолее нежната ръка, сложена върху гърдите му, камо ли да се бие с каквото и да е било.
— Стой мирен — повтори девойката твърдо, — мъчихме се цяла нощ да те спасим. Няма да провалиш всичко с глупост. Това е решение на краля, а не твое.
Райлин поклати глава.
— Но Гората… — той извъртя лице настрани, за да не може лечителката да види сълзите, които блеснаха в очите му.
— Аз съм виновен — накрая каза той, — трябваше да измисля някакъв начин да спра барона. Трябваше да съм по-добър, по-бърз…
— Няма такъв начин — отвърна елфата, — вината не е твоя.
Тя стисна ръката на Райлин.
— Всичко е в ръцете на магьосника Алтан.
Алти, помисли си Райлин. Дано той успееше.
— Сега поспи още — каза лечителката.
Райлин понечи да възрази, но тя му даде някакво ароматно сладко питие, което утоли жаждата му и го отнесе отново в сладките обятия на съня.
— Как така е празна? — попита барон Раксмаил треперещия млад черен елф, който стоеше пред него.
— Н-няма никой в Г-гората, г-господарю — заеквайки отвърна той, напразно кокорейки очи във вътрешността на огромната шатра, мъчейки се да различи фигурата на барона, спотаила се в сенките.
— Д-докато сме почивали враговете са отстъпили навътре в Гората. Като че ни я предоставят.
Баронът не отговори нищо. Приличаше на ужасна черна сянка, а единствената светлинка в шатрата идваше от блещукането на злите му червени очи.
— Значи така са направили — Раксмаил внезапно се изправи и тръгна към младия елф. Пратеникът загуби всякакъв кураж, обърна се към изхода на шатрата и побягна, но баронът не му обърна никакво внимание. Той излезе навън. Бе ранна сутрин, а дъхът му излизаше на пара.
— Не мога да повярвам — промърмори си Прокълнатия през устата на Раксмаил, — те никога не са били страхливи.
— Но може би падането на Райлин е отнело от куража им — върна привиден контрол над тялото си Раксмаил. Той внезапно се обърна към избягалия черен елф, който се бе препънал в паниката си и паднал на земята трепереше, очаквайки заповеди.
— Виж какво — рече баронът, — нареди войската ми да се изтегли от Гората незабавно.
Стражът разшири очи.
— Но ние я окупираме… — Раксмаил вдигна ръка и от пръстите му изскочи червена светкавица, която превърна елфа в пепел.
— Мразя да ми философстват — заключи той и се обърна към един от черните елфи-благородници, които бяха замръзнали с излизането му от шатрата.
— Ти — каза той с измамно мек тон, — иди моля ти се и извикай войниците да излязат от Гората. Веднага!
Бунтовници
Въпреки че Алтан бе изтощен от битката си с лорд Афтат, той и двете жени бързо стигнаха до градчето, откъдето бяха тръгнали за мисията си. Щом го приближиха, от къщите наизскачаха много хора, които ги посрещнаха с радостни викове. Един от тях бе и ханджията.
— Слава на Създателя! — рече той и приближи идващата троица. — Низалия, ти си жива!
Освободената пленничка кимна и прегърна човека:
— Да, чичо, само благодарение на смелите Алтан и Тамия.
— Чичо? — попита магьосникът зад гърба ѝ.
Крадлата се обърна към освободителите си. Алтан бе възвърнал голяма част от силата си, но все още бе блед и слаб.
— Да — прокашля се неловко ханджията. — Пропуснах да Ви кажа, че съм брат на убития кмет, Тикабрин. Казвам се Рибард.
— Я кажете — попита с недоверие Низалия, — вие същите Алтан и Тамия ли сте?
— Не знам да има други — отвърна крадлата.
— В смисъл убийците на Казадар? — продължи жената.
— Аха — кимна Алтан, — а вече и на лорд Афтат.
Хората се разшумяха. Чичото на Низалия зяпна.