— Вие сте убили господарят на Зардан Карр?
— Да, но не беше лесно — кимна Алтан, сещайки се за странния начин, по който бе разгадал комбинацията от заклинания за вълшебното огледало на Афтат.
— Но това е чудесна новина! — развълнува се мъжът. — Афтат беше един от най-опасните слуги на барон Раксмаил! Без него няма да има кой да държи под надзор Империята! Това е златният ни шанс!
— По-тихо говори! — скара му се Низалия, но вече бе късно.
— За какво говорите? — попита Тамия, присвила очи.
— Можете да ни споделите, ние не сме приятели на барона — кимна и Алтан.
Излезлите хора започнаха притеснено да се споглеждат един друг.
— Ами аз — накрая каза самият ханджия, — не ви казах всичко.
— Така ли? — попита Тамия.
— Всъщност… Афтат не отвлече дъщерята на брат ми само заради нейната хубост.
— Хубостта ми едва ли е имала нещо общо — отвърна Низалия намръщено, — всъщност ние замисляме бунт срещу барон Раксмаил.
— О! — само отвърна Тамия.
— Неговото управление е непоносимо — продължи русокосата, сякаш за да убеди събеседниците си, — нямате представа колко е лош!
— Всъщност сме израснали в Саликарнас — прекъсна я Алтан — имаме някаква обща идея.
— О! — отговори този път Низалия.
— Нямате идея с какво се захващате — продължи Алтан, — силите на лорд Афтат могат да ви се виждат страшни, но самият барон е много по-опасен.
Младият магьосник притвори очи, за миг почувствал се прекалено уморен.
— Баронът е контролиран от Прокълнатия — бавно каза той.
За миг настана тишина.
— От Прокълнатия ли? — повиши глас чичото на Низалия. — Ама това е приказка!
— Не, не е — отговори остро Тамия — на кой мислите се кланя лорд Афтат? Защо смятате барона възстановява тази ужасна религия?
— За да плаши хората? — предположи ханджията.
— Не — поклати глава Алтан — за да може да върне господарят си на този свят. Ако Прокълнатия овладее контрол над Ралмия, вечен мрак очаква обитателите и.
— Откъде знаете всичко това? — попита Низалия.
— Още Казадар бе контролиран от същия враг — отговори Алтан, — този враг е злото, което е преследвало Ралмия през всички тези векове, още от времената на черния лорд Дакавар, че и отпреди това.
Низалия помръкна, но след миг изправи рамене.
— Това не променя нищо, магьоснико. Ние не можем да оставим земите си под тая власт.
— Не бива, — съгласи се Алтан, — но не влизайте в открит конфликт със самите черни елфи, които владеят злата магия. Борете се със слугите им, орки и гоблини.
— Защо не останеш да ни помогнеш, добри човече? — попита ханджията. — Щом си убил Афтат, може да окажеш голяма помощ в организирането на мрежа, с която да свалим Империята. Низалия и брат ми ръководеха организация от градчета и селца, но черните елфи хванаха нея и убиха брат ми.
— Ние имаме друга работа — отговори Тамия, — но тя също е против Прокълнатия.
— Каква е тази работа? — вдигна вежди Низалия.
— Трябва да открием един древен негов храм — отвърна Алтан, — но нека говорим за това утре. Битката с магьосника от Зардан Карр ме изцеди и имам нужда от почивка.
Наистина Алтан бе доста изморен от собствените си светкавици и имаше нужда да си легне.
— Добре, но нека да те отведем до скривалището ни — отговори чичото на Низалия, — ако наследниците на Афтат изпратят съгледвачи да дирят убийците му.
Гори, огънче, гори
След като армията от орки и черни елфи се оттегли от Гората на Сънищата, барон Раксмаил отново излезе от шатрата си, като на лицето му бе застинала отвратителна усмивка. Всеки войник от армията — бил той прост боец или предводител от благороднически произход — потръпна като видя своя суверен и подгъна коляно, отдавайки чест на барона.
Раксмаил не обърна внимание на наплашената си войска, а приближи дъбравата, от която преди векове, подлъгани от словата на лорд Асмаил, бяха избягали неговите деди. Дърветата го гледаха спокойно, но и някак тъжно. Листата им не помръдваха, а нито по клоните им, нипо в корените им имаше някакъв живот. Всякакви животни бяха избягали от леса, даже по-рано, отколкото светлите елфи. Никъде не се чуваше гласа на елен, или пък песента на някоя птица. Дори буболечките бяха напуснали гората.
Но дърветата не можеха да избягат.
Раксмаил ги приближи. Приятното ухание на гора, не можещо да бъде победено дори от сраженията и смъртта, ударили мястото наскоро, достигна до ноздрите му. Но тази миризма не му донесе радост. Напротив — злият дух, който се бе спотаил в него се разлюти и почервенелите очи на барона пламнаха с лют пламък, та ако имаше някой да го погледне лице в лице сега, би попаднал в писъци.