Без да продума, барон Раксмаил протегна ръце и разпери пръсти така, че костите му изпукаха. От върховете на острите му нокти излезнаха пурпурни светкавици, които удариха близките дървена и земята около тях. Чу се пукот и скоро лумнаха пламъци. Червени и неестествено гладни, те полазиха по стволовете на дърветата и скоро те започнаха да падат с трясък, подобен на стон.
Баронът навлезе в огнената стихия, която бе причинил, недостижим за огньовете, които бе запалил и отново блъвна светкавици от ноктите си, правейки пожарът още по-голям. Навсякъде са разнесе мирисът на изгоряло дърво и Раксмаил го вдиша жадно, а духът в него доволно изръмжа.
Когато размерът на огнената стихия, която бе направил, го удовлетвори, Раксмаил се върна назад пред армията си и отново се обърна пред гората, която бе в пламъци. Сетне пое дълбоко въздух и издуха ураганен вихър през устата си, който разпали огънят още по-силен и бушуващ.
Бегълците щяха да се сварят като зайци, а отвратителната им гора скоро щеше да стане цялата на пепел, засмя се доволно баронът. А очите на Прокълнатия, гледащи от лицето му, горяха по-жестоко и от пожара.
Събрал малко сили от новата порция сън, Райлин отново се събуди и този път се изправи въпреки протестите на лечителката, която се грижеше за него. Веднага щом излезе от нея, го посрещна щастлив рев и огромната физиономия на Готлиб застана пред него.
— Ти си добре — изръмжа драконът и ледения му език близна елфа по лицето.
— Но не задълго, ако продължава да се изтощава — дочу се гласът на лечителката, която бе излязла намръщена от шатрата. Тя бе сложена върху платформа на колела, теглена от еднорози. Навсякъде имаше такива и на тях се возеха малки елфчета заедно с майките си или пък по-старите си роднини. Мъжете тичаха редом до кентаврите и не изоставаха много, а ако някой капнеше, се качваше отново на платформите, да си поеме малко дъх, след което отново слизаше, за да не мори еднорозите и онези кентаври, избрали да ги теглят. По подобен начин се придвижваха орките, хората от Града на Оракула, че дори и късокраките джуджета.
— Какво става, Готлиб? — попита Райлин. Гората наоколо все още изглеждаше спокойна, но разтревожения поглед на елфа забеляза, че през корените на дърветата се шмугват животинки, бягащи редом до разумните и обитатели.
Всички изоставяха приказния лес, помисли си драконовият ездач и сърцето му се сви.
— Нямахме избор, Райлин — вместо дракона му отговори крал Леседил. Той бе седнал на малък дървен трон върху друга платформа, а около него стояха Орджа, джуджето Дъч и Оракула. Кралят изглеждаше състарен с десетилетия, лицето му бе изгубило всяка свежест, а под очите му имаше тъмни кръгове.
— Те са прекалено много — допълни кралят на елфите, — а и злата магия на барон Раксмаил им помага.
— Но Гората… — поклати глава Райлин, — ние живеем в нея от векове. В нея има толкова живот… как ще я оставим на слугите на Прокълнатия?
— Гората е, където са обитателите и, Райлин — намеси се кентавърът Вотмос, който тичаше наблизо — моите събратя взеха семенца от всяко растение, което никне тук и ще го разпространим на мястото, където се заселим. А животните виждаш… — той махна към потоците от животинки, бягащи край тях — напускат сами.
— И все пак ме боли — въздъхна Райлин, — ако бях здрав, ако не бях допуснал баронът да ме нарани…
— Нямаше шанс, Райлин — прекъсна го Готлиб, — той използваше магия и бе неуязвим за оръжията ти.
— Но и аз не бях внимателен — поклати глава ездачът, — може би не съм такъв боец, за какъвто се мисля.
— Това е вярно — намеси се внезапно Орджа, — ти си велик войн, но увереността ти е в повече.
Готлиб изсъска към орка, но Орджа продължи.
— Въпреки това, ти си победил в сблъсъка си с барона и си бил изигран от тъмната магия. Подценяването на способностите е дори по-опасно от прекомерната самоувереност. Не унивай, елфе, защото ако някой те е побеждавал в честен дуел, това не е бил Раксмаил.
Оркът погледна Райлин многозначително и услужливо не добави, че той е бил този някой.
— Никой не може да победи Райлин в битка, ако не е зло магическо създание! — внезапно извика лечителката и всички погледи, включително този на ездача, се спряха на нея. Девойката се изчерви внезапно и добави:
— Той е… героят на елфите…
— Каква е тази миризма? — прекъсна оправданията и Дъч, който тъкмо бе всмукнал от лулата си, когато надигна глава и започна да души въздуха, — мирише ми на изгоряло.
— Това е от твоята лула, джудже — отвърна Орджа.
— Не е — намеси се Вотмос, а очите му изглеждаха разширени от страх, — баронът е подпалил Гората!