Той, както и драконът му, се бяха променили доста от времето, когато се бяха запознали с Алтан и Тамия. Сега елфът не бе начумереното русоляво момче, която бяха заварили да чака баща си в коридора на двореца в Саликарнас. Райлин се бе превърнал във висок и строен юноша, чиято коса се спускаше по раменете му. Тялото му бе покрито със златиста прилепнала броня от тънък омагьосан метал, а на лявото му бедро се поклащаше мечът на баща му.
Драконът Готлиб пък бе станал още по-огромен, с дъх, способен да укроти лятната жега. За жалост обаче сега бе есен, макар и слънчева, затова от присъствието му в стаята на Алтан и Тамия навя хлад.
— Ще простудиш целия кралски двор на Ралмия — каза Тамия.
— Не вярвам, хората сте дебелокожи създания — пренебрежително махна с ръка елфът, — бих си поговорил още с вас, приятели, но това ще трябва да почака.
— Действително — изръмжа Готлиб, докато грамадната му глава обхождаше с поглед замъка, спирайки се на масивен прозорец, водещ към тронната зала, — рицарите вече се събират на Кралския съвет.
— Значи и ние трябва да тръгваме — каза Тамия, — ще се видим там!
Алтан махна с ръка на Райлин, когато драконът му се спусна към двора пред Замъка, търсейки си място за кацане и след това последва жена си по коридорите, водещи към тронната зала. Двамата я стигнаха едновременно с Райлин, чиято лека стъпка напомняше котешка. Тримата влезнаха едновременно в залата на Краля, където той посрещаше съветниците си, седнал на малък трон. Рицари и благородници бяха насядали край дълга правоъгълна маса.
Кралят бе стар човек с дълга, снежнобяла брада, но оредяла коса, върху която бе поставил малка златна корона. Когато видя влизащите, очите му се оживиха и той кимна:
— О, заповядайте! — рече той. — Моят добър придворен магьосник, скъпата Тамия и елфическия герой. Славна компания, наистина.
Алтан, Тамия и Райлин послушно заеха свободните места. Лицето на елфа бе изопнато, като че някаква грижа бе помрачила радостта му от това да види приятелите си.
— Събрали сме се тук — каза кралят, — поради променилата се обстановка в Ралмия, вследствие появата на новото държавно формирование, Империята на Саликарнас.
— Ха! — извика един от старите благородници така силно, че Алтан се стресна. Магьосникът погледна с неприязън извикалия. Това бе глупав стар граф, известен с това, че имаше крайни предразсъдъци към не-човеците, жените и хората, които не са с благороднически произход. Беше създавал много проблеми на Алтан и Тамия в първите месеци от пребиваването им в Кралския замък.
— Можем ли да наречем „Империя“ образуванието на група елфически ренегати, управляващи един град с тъй противоречива слава, какъвто е Саликарнас? — запита графът, по име Ейнхард. — И нужно ли е да преговаряме с такива отрепки?
— Граф Ейнхард — прекъсна го мазният глас на старец, известен като лорд Христизий, — призовавам ви да пренебрегнем скрупулите си и да се замислим за възможната търговска изгода от едно партньорство между нашето Кралство и държавата на град Саликарнас.
— Моля! — вдигна ръка кралят. — Тези решения са мои, а не ваши! Мисля, че би било безразсъдно да говорим за бъдещи отношения с тази Империя, без да знаем повече за нея. В залата присъстват трима, които знаят много за барон Раксмаил, как управлява, как се държи. Двама от тях са били негови поданици.
Владетелят погледна към Алтан и Тамия. В това време Райлин бе свил устни. Барон Раксмаил бе гледал как баща му умира и не бе направил нищо, да предотврати това.
Напротив.
Беше се наслаждавал.
— Барон Раксмаил беше безмилостен управник — започна Тамия, — той и неговата клика от черни елфи контролираха и вероятно още контролират всеки аспект от живота в града. Той събираше непосилни налози от населението, а онези, които недоволстваха бързо свършваха под ботушите на верните му орки.
— Той беше отдаден и изцяло на забавления — обади се и Алтан, — моят чичо работеше за него и снабдяваше дворецът му с чудовища, които той хвърляше срещу бойци в зловещи гладиаторски представления.
— Също така е и убиец — допълни Райлин през зъби, — баща ми умря пред очите му, а той се заливаше от смях.
— Моля ви! — намеси се лорд Христизий. — Кралю, виждате, че тези тримата са пристрастни! Не бива да оставяме миналото да ни ръководи…
— Освен това — изръмжа Ейнхард, — произходът на двамина от тях е селски, а знаете, че селянинът винаги мърмори против владетеля.
— Когато той дебелее за сметка на гладуващи деца, да! — отвърна рязко Тамия, като погледът ѝ презрително се насочи към люлеещото се шкембе на благородника.