Таурианците, обясняваше книгата, не можеха да комуникират със Земята, защото нямаха идея за индивидуалността; те са били естествени клонове от милиони години. В края на краищата земните кораби са били командвани от Човека, клоновете на Кан, и за първи път е било възможно да се договорят един с друг.
Книгата започваше с това като прост факт. Попитах Човека да обясни какво означава това, кое е специалното в комуникацията клон-клон и той каза, че аз apriori не бих могъл да разбера. Нямаше думи за това, а дори и да имаше, моят мозък нямаше да е способен да се приспособи.
Добре. Звучеше малко загадъчно, но аз желаех да го приема. Аз щях да приема, че горе е долу, ако това означаваше, че войната е свършила.
Аз току-що бях свършил с обличането след първата си спокойна нощ сън от много години, когато някой почука на вратата ми. Аз отворих и видях женски Човек, който стоеше там със странно изражение на лицето. Почти гримаса; дали не се опитваше да изглежда съблазнителна?
— Майор Мандела — каза тя, — мога ли да вляза?
Аз й преместих стола, но тя отиде направо към леглото и седна на смачканите чаршафи.
— Имам предложение за вас, майоре!
Чудех се дали знае архаичното второ значение на думата.
— Елате, седнете до мен, моля.
На мен ми липсваше резервираността на Чарли да бъде съблазнен от компютър и затова седнах.
— Какво предлагате?
Докоснах топлото й бедро и откроих, че тревожно лесно се владея. Дали рефлексите ми не са загубили тренинг?
— Нужно ми е разрешение да ви клонирам и заедно с това няколко грама тъкан. В замяна ви предлагам безсмъртие.
Не беше предложението, което очаквах.
— Защо мен? Мислех, че вече имате идеалната структура.
— За мои собствени нужди и в рамките на моята власт да решавам, да, аз съм идеална. Но аз се нуждая от вас за функции… които са противоположни на моята природа. И противоположни на природата на таурианските братя.
— Гадна работа.
Бях прекарал цяла вечност, чистейки канали; нещо подобно на безсмъртие.
— Може да не ви се стори такава. — Тя се размърда неспокойно и аз махнах ръката си. — Благодаря. Четохте ли първата част на книгата?
— Прегледах я.
— Тогава вие знаете, че и Човеците, и Таурианците са мирни същества. Ние не се бием помежду си или един с друг, понеже физическата агресивност е изкоренена изкуствено от нашите чувства.
— Постижение за адмирации — аз видях накъде водеше това и отговорът щеше да е „не“.
Но тази липса на агресивност позволи на Земята по това време успешно да води война с една култура, хилядолетия по-стара от нея. Страхувам се, че това може да се случи пак.
— Този път с Човека.
— Човекът и Таурианците; философски няма голяма разлика.
— Значи това, което искате от мен, е да ви осигуря армия. Банда от варвари, които да бранят границите ви.
— Това не е много приятен начин за…
— Това не е много приятна идея. Моята идея за ада. Не, не мога да го направя!
— Това е единственият ви шанс да живеете вечно.
— Абсолютно не. — Загледах се в пода. — Вашата агресивност е била изкоренена от вас. Моята беше избита от мен.
Тя се изправи, оглади гънките на туниката върху безупречните си бедра.
— Аз не мога да използвам измама. Няма да задържам тялото ви, ако вие не желаете.
Аз оцених това, но не казах нищо.
— При това безсмъртието, всичка, което мога да ви предложа, е абстрактното задоволство от службата. Запазването на човечеството от неизвестни опасности.
Аз имам хиляда години служба и не съм изпитал голямо задоволство.
— Не, дори и да ви считах за човечество, отговорът ми пак щеше да е „не“.
Тя кимна и тръгна към вратата.
— Не се притеснявайте — казах аз, — винаги можете да получите някой от останалите.
Тя отвори вратата и тръгна по коридора.
— Не, останалите вече отказаха. Вие бяхте последният, който беше вероятно да се съгласи, и последният, към когото се обръщам.
Човекът беше доста деликатен, особено като се има предвид отказът ни да сътрудничим. Само за нас, двадесет и двамата изкопаеми, той си направи труда да възстанови един ресторант-таверна и я пълнеше непрекъснато (никога не видях Човека да яде или да пие — предполагам, че бяха намерили начин да минават без това). Аз седях там една вечер, пиех бира и четях тяхната книга, когато Чарли влезе и седна.
Без предисловия той започна:
— Ще се опитам.
— Ще се опиташ какво?
— Жените. Хетеро. — Той потрепера. — Без да се обиждаш… наистина не е много привлекателно. — Той ме потупа по ръката; изглеждаше развълнуван. — Но алтернативата… опита ли ги?