Вин се огледа. Помещението нямаше други врати. Тя подаде предпазливо глава и в същия миг към лицето и се стрелна блестящо метално късче. Тя го Тласна, но инквизиторът бе твърде силен. Наложи и се да се наведе и да остави триъгълника да прелети покрай нея, инак щеше да я прикове за задната стена.
„Трябва ми нещо, с което да ги спирам. Нещо, което не е направено от метал“.
И докато инквизиторът бавно я приближаваше, откри каквото й трябваше — тежка подвързана с кожа книга, положена до олтара. Сграбчи я, но се поколеба. Няма смисъл да трупаш богатства, ако ще умираш. Извади стъкленицата на Келсайър, погълна атиума и го разпали.
Сянката на инквизитора заобиколи олтара и секунда по-късно я последва самият той. Атиумната сянка разтвори ръка и към нея се стрелна дъжд от малки прозрачни остриета.
Вин вдигна книгата в мига, когато ги последваха истинските, и я завъртя през останките от сянката в мига, в който истинските остриета литнаха към нея. Успя да улови всичките — острите им краища се забиха дълбоко в корицата.
Инквизиторът спря и тя със задоволство зърна на лицето му учудване. После от тялото му се отделиха стотина сенчести отражения.
Той също притежаваше атиум.
Без да губи време в обмисляне на този факт, Вин изскочи иззад олтара: държеше книгата вдигната пред себе си. Инквизиторът се завъртя и я проследи със стоманените си очи, докато тя го заобикаляше и изчезваше в коридора.
Където вече я очакваше отряд войници, всеки с по една проектираща сянка. Вин се шмугна между тях, като едва успяваше да проследи вероятното движение на оръжията им — и все пак съумя да избегне атаките на дванайсет души. За кратко дори забрави болката и страха си — всичко това бе заменено от невероятното усещане за сяла. Успя да им се изплъзне без усилие въпреки свистящите над и около нея остриета — всяко преминаваше на милиметри от нея. Беше неуязвима.
Пробиваше си път през редиците мъже, без да ги убива или наранява — искаше само да избяга. Скоро заобиколи последния и сви зад ъгъла.
Втори инквизитор, заобиколен от стотици сенчести отражения, й препречи пътя и заби нещо остро в хълбока й.
Вин изстена от болка. Чу се зловещ звук, докато съществото измъкваше оръжието от тялото й — оказа се дървена пръчка с две обсидианови остриета на върха. Вин се улови за хълбока, олюля се и усети как между пръстите й се потича топла кръв.
Инквизиторът й се стори познат. „Това е първият, онзи от стаята! Дали… това означава ли, че Келсайър е мъртъв?“
— Кой е баща ти? — попита инквизиторът.
Вин продължаваше да притиска хълбока си. Раната беше дълбока. Тежка. Беше виждала такива рани. Почти винаги убиваха.
И въпреки това все още беше на крака. „Пютриумът — сети се тя. — Трябва да разпаля пютриум!“
Направи го и металът придаде на тялото й сила, която й позволи да остане на крака. Войниците зад нея се разстъпиха, за да пропуснат втория инквизитор. Вин местеше ужасен поглед между двамата, докато те бавно я приближаваха. Първият бе вдигнал подобното си на брадвичка оръжие, от което се стичаше кръв. Нейната кръв.
„Ще умра“ — помисли си тя уплашено.
И тогава го чу. Дъжда. Съвсем слаб звук, но подсиленият й от калая слух го долови недалече зад нея. Тя се обърна, стрелна се през една врата и с радост зърна в другия край голям сводест изход. Мъгла се стелеше по пода, а отвън дъждът трополеше по калдъръма.
„Оттук са влезли стражниците“ — помисли си. С разпален пютриум, изумена от начина, по който се държеше тялото й, се запрепъва под дъжда, притиснала машинално кожената книга към гърдите си.
— Все още ли мислиш, че можеш да избягаш? — попита зад нея единият инквизитор. Изглежда, се забавляваше.
Вин посегна вцепенено към небето и се Притегли към една от множеството метални кули. Чу инквизитора да ругае, докато политаше нагоре, към завесата на черната нощ.
Около нея се издигаха хиляди кули. Тя Притегли една, после се прехвърли на друга. Дъждът се усили и нощта стана почти непрогледна. Нямаше мъгла, за да отразява разсеяната светлина, и звездите бяха скрити от ниските облаци. Вин не виждаше накъде лети: трябваше да прибягва до аломантия, за да усеща металните върхове на кулите, и да се моли между тях да няма нищо.
Блъсна се в една кула, успя да се вкопчи в нея и я Притегли, за да спре полета. „Трябва да се превържа…“ — помисли си отпаднало. Тялото й я слушаше все по-трудно, главата й бе замаяна въпреки пютриума и калая.
Нещо се блъсна в кулата над нея и тя чу ниско ръмжене. Оттласна се в мига, в който инквизиторът скочи към нея.
Имаше само една възможност. По средата на скока тя се Притегли встрани, към друга кула. И в същото време Тласна книгата, която държеше — корицата й все още бе набодена с металните остриета. Книгата продължи в посоката, в която се беше насочила първоначално тя, и металните линии бързо избледняха в мрака. Това беше единственият метал, който носеше.