— Тя се измъкна преди мен. Опитах се да привлека вниманието на инквизиторите, доколкото можах, но…
— Но?
— Един от тримата я последва. Не можах да се добера до него — може би другите двама просто ме задържаха, за да може той да я настигне.
— Трима инквизитори — каза Доксон, взе чаша бренди от ръцете на чирака до себе си и я изпи на един дъх.
— Сигурно сме вдигнали прекалено много шум — продължи Келсайър. — Или това, или са били там по друга причина. И все още не знаем какво има в онази стая!
Възцари се тишина. Навън дъждът отново се засили, плющеше с нарастваща ярост по прозорците.
— А сега… какво ще стане с Вин? — попита Хам.
Келсайър погледна Доксон и видя в очите му безнадеждност. Самият той едва бе успял да се измъкне, а имаше зад гърба си многогодишен опит. Ако Вин бе все още в Кредик Шау… Остра болка го прободе в гърдите. „Ти я остави на смъртта. Първо Мейр, сега и Вин. Колко още ще отведеш на ешафода?“
— Може да се е скрила някъде в града — рече той. — Да се страхува да дойде тук, за да не я проследят инквизиторите. Или… по някаква причина да е отишла във Фелисе.
„А може да е някъде навън… да издъхва под дъжда“.
— Хам — отсече Келсайър. — Двамата с теб се връщаме в двореца. Докс, вземи Лестибърнс и обиколи останалите крадци. Може някой от съгледвачите да е видял нещо. Клъбс, прати някой чирак до имението Реноа да провери дали все пак не е там. Другите…
Знаеше, че говори глупости. Двамата с Хам едва ли щяха да доближат Кредик Шау, без да ги подгони цял отряд стражници, Дори Вин да се спотайваше някъде в града, инквизиторите вероятно щяха да я открият първи. И после…
Внезапно спря в се вслуша. Беше чул нещо.
Забързани стъпки. Лестибърнс се спусна тичешком по стълбите, оставяше след себе си мокри дири.
— Някой идва!
— Вин ли е? — попита обнадеждено Хам.
Лестибърнс поклати глава.
— Не. Мъж. С расо. Огромен.
„Това е значи. Доведох смъртта тук — при моите хора. Доведох инквизиторите право при тях“.
Хам се изправи, стиснал тежка сопа, а Доксон извади кинжали. Шестимата чираци на Клъбс се отдръпнаха изплашено към дъното на работилницата.
Келсайър разпали металите си.
Задната врата на кухнята се отвори с трясък. Висок мъж с мокро расо стоеше отвън на дъжда. Носеше увито в пелерина тяло.
— Сейзед! — извика Келсайър.
— Ранена е — каза Сейзед и пристъпи в стаята. От расото му се вдигаше пара. — Тежко. Господарю Хамънд, ще ми трябва малко пютриум. Предполагам, че резервите й са изчерпани.
Хам се втурна да донесе пютриум, а Сейзед сложи Вин на масата. Кожата й беше восъчнобледа.
„Толкова е мъничка — помисли Келсайър. — Почти дете. Как можах да я взема с мен?“
На хълбока й зееше огромна грозна рана. Сейзед остави нещо настрана — някаква дебела книга, — взе от Хамънд стъкленицата с пютриум, наведе се и изсипа течността в полуразтворените устни на момичето. Всички мълчаха, само ромоленето на дъжда се чуваше през отворената врата.
Лицето на Вин поруменя и дишането й стана малко по-равно.
— Така, добре… — промърмори Сейзед. — Боях се, че тялото й не познава достатъчно добре аломантията и няма да разпали металите, докато е в безсъзнание. Мисля обаче, че вече има надежда. Господарю Кладент, ще ми трябва гореща вода, чисти превръзки и чантата с медицински принадлежности от стаята ми. И по-бързо!
Келсайър мълчеше и гледаше наведения над Вин Сейзед.
Раната беше сериозна — по-тежка от всички, които той бе успявал да надмогне. Разрезът стигаше чак до вътрешностите. Беше от онези рани, които убиват бавно, но сигурно.
Вин обаче не беше обикновен човек — пютриумът поддържаше аломанта жив дълго след като тялото му би трябвало да се е предало. А и Сейзед не беше обикновен лечител. Религиозните ритуали не бяха единственото, което Пазителите съхраняваха в невероятната си памет: металоемите им съдържаха огромно количество информация за култура, философия и наука.
Процедурата отне обезпокоително много време. Хам притискаше раната, а Сейзед я зашиваше методично, слой по слой. Накрая затвори кожата и постави чиста превръзка, после помоли Хам да отнесе Вин в леглото й.
Щом Хам отнесе отпуснатото момичешко телце, Келсайър се изправи и погледна въпросително Сейзед. Бяха останали само двамата — и седналият в ъгъла Доксон.
Сейзед поклати глава.
— Не зная, господарю Келсайър. Мисля, че ще оцелее. Трябва да я захранваме с пютриум — той ще помогне на тялото й да произвежда кръв. Въпреки това… виждал съм и силни мъже да умират от по-малки рани от тази.
Келсайър кимна.
— Закъснях — продължи Сейзед. — Когато открих, че е напуснала имението, се понесох към Лутадел с цялата възможна бързина. Използвах цял металоем. И въпреки това закъснях…